Владетелката - Дияна Василева

Дома си кратичко наричам моите покои,

но вече питам се дали са всъщност мои.

Живее зад стените бледо сини,

не зная – само миг или пък от години,

владетелка, ухание, прокрадващо се от къде

и колко ще остане, и защо дойде?!

Въпроси дръзки, но към царкиня кой ли ще опита.

Ти я приемаш, служиш и, но не я питаш.

 

Наричам я на галено Елизабет.

С писано, котарано нямах никакъв късмет

да ме погледне или да ми отговори.

Само извива се прес задната врата за двора,

ефирно движи тъмния си силует

по лъскаво лакирания ми паркет.

Дочувам как редят се стъпките и в ситна върволица,

потракват приглушено като перли от изящна огърлица.

Изплъзва се от погледа ми като хлъзгава коприна,

покрила гръб с блестящо-черната си пелерина.

В едно с мрака красотата си е сляла –

той и принадлежи и тя е негова изцяло.

А аз къде съм, кой съм трескаво се чудя –

частичка малка, отразена в два искрящи изомруда.