Поверие - Калина Иванова

Има едно поверие. Ако котка или куче, те съпроводят до дома ти, не ги гони. Те носят неочакван късмет. Бях го чувала, но някак си с времето  се бе скрило сред плетеницата на мислите ми и в деня, в който красива шарена котка с две малки котенца –  черно и бяло се вмъкнаха чевръсто през портата след квартирантката ни Лили, първата ми реакция беше да ги изгоня. Само котка ми липсваше! На всичкото отгоре с котенца. Но Лили, която до този момент не беше забелязала, че вървят след нея, нежно ме спря докосвайки ръката ми:

-          Руже, недей! Те са ни на късмет! Котка и то с котенца сама да дойде в дома ти е много хубав знак.

Спрях се насред думата си и дори им направих път да влязат. Уж не съм суеверна, но вярвам в подобни неща. „Какво пък“ – рекох си. – „Винаги мога да ги изгоня, ако реша. Нека видим какво ще стане!“ И действително ми беше интересно дали ще се случи нещо хубаво и какво ще е то? Малко ме беше страх да не изпотъпчат хубавата ми градина, но все пак любопитството надделя.

Лили живееше при нас от два месеца. Бяхме ѝ дали под наем двустайната къщичка в дъното на двора. Тя беше добра и мила, но всеки можеше да види тъгата в очите ѝ. Имаше хубава работа, ала за да я задържи се налагаше да живее далеко от семейството си. Съпругът ѝ и двете ѝ деца живееха на почти на петстотин километра от тук и тя можеше да си позволи да ги вижда едва веднъж в месеца и то за ден – два. Само една майка знае каква мъка е да те разделят от дечицата ти. Да не можеш да ги гледаш как растат, да ги гушкаш, да им се радваш. Най-много се тревожеше, че нямаше как да обясни на малкото си момченце, което беше едва на две  годинки защо не е при него.

И аз си имах моите притеснения. Синът ми, добро и хубаво момче, тази година навърши трийсет, а все още нито свестна работа си бе намерил, нито пък приятелка си имаше. Преди все го хайках и побутвах, но вместо да се поразбуди от това, той още по-вече се затвори в себе си. Бях започнала вече да се отчайвам и реших да приема нещата такива, каквито са. Така, че и двете имахме нужда съдбата да ни удари по едно рамо.

Няколко дни след тази случка се падаше Лазаров ден. В семейството нямаме Лазар и по тази причина този ден чак толкова не го отбелязваме. Бях се захванала да пикирам разсада, когато изневиделица цяла група малки лазарки се изсипа в двора ми. Децата пееха и наричаха за здраве и за берекет. Сякаш душата ми запя с тях, усещайки аромат на нещо ново и вълнуващо, макар и все още невидимо за очите. Усещах, че ще ни донесат късмет, но се притесних, че нямам с какво да ги почерпя. Щях де се отсрамя с някой лев, но това бяха дечица и ме гледаха в ръцете за нещо сладичко.  В този момент вратата на Лили се отвори и тя изскочи от къщи с огромен поднос димящи кифлички. Тръгна между дечицата и с топла усмивка ги подкани да си вземат. Камък ми падна от сърцето. Дадох им по някой лев за почерпка. Те попяха, огласиха двора ни с детски смях и си тръгнаха доволни.  Изпратихме ги до вратата. Погледнах Лили с благодарност:

-          Добре, че беше ти да ме отсрамиш. Как ти дойде на ум да направиш толкова кифлички?

-          И аз не знам как стана – не спираше да се усмихва тя. – Доядоха ми се. Нали ме знаеш, че не ме мързи да меся, та докато го реших и ги почнах. Но някак си се обърках и вместо да направя половин доза, колкото за нас направих двойна. Опекох четири тави и тъкмо се чудех какви съм ги свършила, когато чух детските гласове. Казах си: “Ето за кого са били кифличките!“. Останалото го знаеш.

Седмицата между Цветница и Великден винаги е заредена с особено настроение. Но тази година беше още по-вълнуваща. Понеже работех наблизо, винаги се примирах в къщи за обяд. Така направих и този ден – велики понеделник. Едва влязох и се заех да слагам масата. Съпругът ми ме видя да шетам и подхвърли:

-          Слагай само за двама, Даниел излезе.

-          Че къде излезе точно за обяд? – възмутих се аз. – защо не ме изчака?

Теодор се подсмихваше доволно. Усетих, че има да ми казва нещо. Погледнах го въпросително:

-          Помниш ли твоя градски Явор, дето беше замръкнал тук преди десетина години.

-          Помня го, разбира се. Много свестно момче. Остана няколко дена у нас, докато си уреди нещата.

-          Та този същия Явор, сега открива дърводелски цех в града. Трябва му доверен човек за управител и се сетил за нашия Даниел. Каза, че му е нужно добро и честно момче като него.

-          Добър ни е той. И образование си има, само късмет дето няма. – въздъхнах аз.

-          Не говори така. Късметът и той се обръща. Може пък да е дошъл моментът да му потръгне и на него.

Вечерта синът ни се върна доволен. Този път не бързаше да се затвори в стаята си. Разказа ни надълго и широко за фирмата и новата си работа. Майчиното ми сърце се топеше от щастие, като го гледах такъв доволен.

Велики вторник.

Във вторник Дани се прибра от работа, хапна набързо и влезе в банята. След половин час го видях нагласен, избръснат и парфюмиран на входната врата.

-          А! Накъде си тръгнал. – изненадах се приятно аз.

-          Колегите ме поканиха  с тях. Ще поизлезем малко.

Пъхнах му една двайсетачка в ръцете. Хайде, позабавлявай се! Имаш повод.

Той ми се усмихна и подхвърли на излизане:

-          Ще ти ги върна на заплата.

Велика сряда.

Лили донесе домашна торта и бутилка вино.

-          Имам повод да почерпя! – радостно съобщи тя и започна да я разрязва на идеално равни парчета. – Фирмата отваря офис в родния ми град. До месец – два ще ме преместят да работя там.

-          Чудесна новина! – възкликнах. - По-хубаво няма как да стане. Сега ще си при семейството си.

Велики четвъртък.

-          Татко, може ли да взема колата довечера? – плахо попита синът ни.

-          Че защо ти е? – сопна му се Теодор, но аз го сръчках в ребрата и той поомекна:

-          Вземи я, ама от месец не съм я мил…

-          Благодаря ти, татко, аз ще я измия.

Посред нощ ме събуди странен шум в коридора. Разбъркани стъпки и приглушени гласове. Напрегнах слуха си и се надигнах в леглото готова да скоча всеки момент. Съпругът ми ме хвана за ръката и прошепна в мрака:

-          Нали това искаше? Желанието ти се изпълни. Сега можеш да спиш спокойно.

Отпуснах се на възглавницата. Отново долових тих говор в коридора. Разпознах гласа на Даниел, а другият определено беше женски глас. Сърцето ми се разтуптя от вълнение: „Виж ти, Дани си е довел момиче.“

Тази котка май наистина довлече късмета в къщата ни. А и някак си се привързах към нея и малките пухени топчици. Освен това, вече ще се отнасям много по-внимателно към поверията.

А и наближаваше Великден. И май се  очертаваше да е най-хубавия от години.