СИНИ ОЧИ - Антония Атанасова

Сутрин го изпращам, вечер го посрещам. Вече толкова години! Усещам го още от асансьора. Причаквам го до външната врата и, щом я отвори, се хвърлям към него. Той ме взема на ръце, взира се в лицето ми и казва едно и също: „Синеоките са моята стихия”. После поляга на дивана и пуска телевизора. Знам, че докато гледа футбол или слуша новините, не бива да го занимавам със себе си. Когато започне филмът, той сам ме търси, гушва ме до себе си и коравата му длан започва да ме гали така нежно, че кожата ми потръпва. Щом спре за миг, аз сама търся ръката му, завирам глава в нея и безмълвно моля ласката да продължи…

Онази вечер. Той не се завърна. Напразно го очаквам и на следващия ден. Не ми се яде. Лежа, вглеждайки се в стената. Всеки шум от асансьора ме кара да напрегна слух, но стъпките отминават.

Късно вечерта телефонът рязко звъни. Настръхвам. И чувам писък. Разбирам – него вече го няма! Никога няма да отвори тази врата, няма да ме гушне в ръцете си, няма да ме погали с корава длан. Не искам такъв живот.

След малко телефонът отново звъни. Родило се е момиченце! Внучката, която той не успя да види. Един идва, друг си отива…

Свивам се на кълбо в одеялото. Мъката ме задушава, сърцето ми бие в бесен ритъм. Конвулсия обхваща мускулите ми, после втора…Изведнъж тялото ми се изпъва в дъга. Събрали мъката на целия свят, очите ми остават широко отворени. В ушите ми се запечатва последният човешки вопъл:

- Мамо-о-о! И котката умря…