ОГЛЕДАЛОТО - Антония Атанасова

Момиченцето решеше златните си коси, оглеждайки се в мъничко огледалце, бърчеше нос, усмихваше се и весело припяваше някаква измислена песничка.

 Детето скоро се отегчи, захвърли огледалото и отиде да си търси друга играчка. Ала през цялото време една млада особа тайно беше следила всичко. Сега тя се приближи, грабна захвърления предмет и бързо изтича в градината. Спря се до пейката и погледна. О-о-о! Видя себе си. Най-напред се взря в очите – големи и немигащи, после се спря върху устните, бяха червени и плътни, а зъбите – бисерно бели. „Хубава съм!” – каза си тя. 

 Надвечер тя излезе от къщи и грациозно тръгна по улицата. Хората я гледаха, усмихваха се и внимателно я заобикаляха. Никой не смееше да се доближи до нея. „Толкова съм красива!” – помисли си тя и това ѝ вдъхна увереност, походката ѝ стана още по-гъвкава, а  в очите ѝ заблестя неприкривана гордост…

Тя заживя с тази мисъл, придоби смелост и скоро забрави вродената си предпазливост. Повярва, че на красавиците всичко им е позволено. Пожела си нещо чуждо и го взе без да се замисли. Случи се веднъж, после втори път. Услади ѝ се. Но при третия опит не успя. Собственикът научи за нейните навици, появи се ненадейно и я изхвърли на улицата…

Хлипайки тихичко, тя стигна до самотната пейка. До нея си стоеше онзи предмет. Побутна го с крак. И едва сега забеляза, че там беше вградена снимка! Една снимка на красива черна пантера! Обърна огледалото обратно. В бляскавата му повърхност този път видя себе си!

Тя беше най-обикновена улична котка…