„ЧОВЕК Е САМ ВЪРХУ СЪРЦЕТО НА ЗЕМЯТА“* - Маргарита Мартинова

Изпитвах ярост!

Идваше  ми да хвърлям по двора клетки, купички за вода, панички за храна.

Изостави ме! Това малко гадничко котенце. Измъкна се от живота ми. Лежа с отворени очи от ранната сутрин до следобяд. И си отиде!

Знам, че котките не отиват на небето. Значи няма къде да го срещна, за да излея върху него гневът на безсилието си, на безисходността, до която то ме докара.

Тормозеше ни 18 години. Спях на половината от тесния си диван – защото то се разполагаше на другата половина. Впито в мен, сложило лапичка на врата ми. Боях се да не се обърна, да не го смачкам. И бях в полусън постоянно.

Къщата ни заприлича на прозорец по време на бомбардировка - фотьойли и дивани бяха облепени с тиксо, за да не ги направи на макарони.

Прицелваше се в някой друг от семейството и ходеше при него нощем  – да се настани до главата му, и преди да заспи със всичка сила да започне да хърхори и да млящи лапата си. Иначе не го правеше, но когато те види, че заспиваш – започваше. Последната година, когато вече беше доста болничка, си беше измислило друг номер - лягаше на рамото ми и с лапа започваше да обръща лицето ми към себе си, за да го гледам в очите. Стаси не вярваше, докато не видя. Накрая от едно тлъстичко бяло топче заприлича на малка мишчица. Стопи се. Пълзеше с нокти по висящите завивки, за да се изкачи по креватите (нямаше сили да скочи). И да легне при Стаси, при Джими. Идваше моят ред – да дойде до възглавницата ми и неистово да започне да се притиска към мен, а аз да започна да плача.

Не исках да го пускам от този живот! Отидох и казах на доктора: „Всеки ден, който го закрепите, е подарък за мен!“ И той ми подари още 25 дни живот за Барселонка. Не исках да го пускам, но това коте подло се измъкна. Просто опъна малкото си телце и лежа така с отворени очи, без да помръдва, без да реагира. С непреклонното желание да ни остави. После дойде най-човечният ветеринарен лекар от всички, на които бяхме позвънили. Но когато влизаше, аз си казах: „Д-р Смърт” влиза!“

След 1 час той взе душата на Барселонка. Отидох в стая, където бях сама, започнах да тряскам с юмрук върху нещо и да викам: „Защо? Защо? Защо? Как посмя да ме оставиш, да си отидеш! Да се измъкнеш от живота ми, въпреки че те спирах със всичка сила!“

Синът ми плака много. Погрижи се за него, както би се погрижил за човек. И го изпрати. Съвсем до края. Аз – не!

След още един час Джими (мъжът ми) се върна от работа, да ме изведе. Пътем носехме вестници на съседите. Мъжът на съседката Юлия току-що беше излязъл от болница. Джими ми каза: „Моля те, не споделяй с Юлия, че котето е умряло и затова плачеш!” Наистина, неудобно е някак – те имат болен човек, а аз да плача за котка. Кой тъжи за котетата? Лекарите дори не те питат – какво е било преди. Едните са просто човечни и отзивчиви – правят го поради възпитанието, характера си. Другите са невежи и неуки. Трети са готови да ти нарежат животното, защото обичат парите ти.

Човек е сам със своето коте. Сам с любовта си към него. Сам с мъката си по него.

А аз съм сама с яростта си. И не мога да се спра да плача.