ИЗВЪН СЕБЕ СИ - Маргарита Мартинова

И котката не ме обича вече!

 

Не ме обича времето.

Изляза ли навън – вали.

Не ме обича тялото.

Сърцето постоянно ме боли.

 

Не се обичам и самата аз дори!

 

По ръбовете на душата,

влача ръждива тенекия.

Отвън е тихо и прозрачно.

Вътре – шумът ще ме убие.

 

Тя вдига облаци от прах

след синия палатков град.

Надува „осемстотин дни“

фанфари – ще ме проглуши.

 

Тя кара влак, с калпак от дим,

през грейналите ни жита.

Сред тях „вървим, вървим, вървим“

с червени връзки на врата.

 

И уж вървя, а пък стоя.

 

Не вън, а в мен, пада дъжда.

Пашкул в гърдите свива времето –

молец, надупчил бавно вените.

Как трудно е от себе да излетя!

 

За да намеря, кой да ме обича.

 

Дали това ще е молеца, 

пробил стената на сърцето!

Но може и да е дъжда,

отмил и блясък, и ръжда?

Или ще е случайна котка,

поела от ръката ми храна.

Със грациозна

и доверчива походка,

ще ме последва

чак до края на света.