Котката, при която живея - Боряна Нанчева

     Ден 26-ти, откакто съм в мизерния приют. Представете си една  гадна влажна килия, миришеща на мухъл и имаща пясък за тоалетна. Е, това бе моето „луксозно” жилище вече близо месец. Случи се така, че луд учен коткоман реши да изобрети „коткопреводач”. Вместо обаче този преводач, той създаде машина, която превърна котките в същества с по-висше от човешкото съзнание. Малко по малко те превзеха света с невъобразимо мощно и непобедимо оръжие – тяхното сладурство. Идва някаква ми ти пухкава котка в кабинета на президента на дадената държава и пуска в действие своя чар – умилква се, умилква се, докато президентът вече е запленен дотам, че доброволно отстъпва мястото си на гушкавия дявол. И така котките започнаха да избират хора за домашни любимци, а хора, които като моя милост не бяха харесани от нито една котка, биваха хващани от не толкова лицеприятни булдози, облечени в бели униформи.

   -Боян, кой тук беше Боян? – прекъсна мислите ми хрипливият глас на един от пазачите ни – немска овчарка - Боян, Боян, Бо.. а ето те и теб! – рече той, спирайки пред моята клетка – Имаш посетител. Многоуважаван котарак те е харесал и иска да те вземе. Подай си муцунката като добър човек! –  засмя се злорадо.

     Постави ключа в ключалката и металните врати скръцнаха. Клетката се отвори, показвайки ми пътя към…тук ми се иска да кажа свободата, но ще се задоволя с „по-добрия живот”. Обещах си, че ако някой ден всичко отново си дойде на мястото, ще се отнасям с по-голямо уважение към животните, с много по-голямо уважение.

    В момента, в който излязох от клетката, насреща ми се зададе въпросният многоуважаван господин котарак – една дебела, пухкава котка, чисто бяла, като изключим полумесеца в черно, открояващ се като белег на лявата му предна лапа. „Господинът” ходеше важно-важно, изправен та чак изпъчен, на задните си лапи. Изглеждаше дори по-голям от средно нормален по височина човек. Приближаваше без да бърза особено, поклащайки леко пухкавото си дупе. Внимаваше междувременно да не  паднат едвам крепящите се на лицето му огромни очила със златни рамки. Най-открояващи от всичко обаче бяха очите му – едното сребристо, а другото златисто.

   -Виж ти, виж ти. Какво си имаме тук! – рече надуто, след като вече бе плътно до мен- Хъм.. ти си чудесен човешки екземпляр! – възкликна радостно, изучавайки ме сякаш бях чудо-невиждано- Определено те вземам!

И преди да успея да издам дори звук, котаракът вече ме водеше към изхода на приюта, хванал ме за ръка.

   -Така, правило номер едно – започна той малко след като се бяхме отдалечили от сградата – Никога, ама никога не ме гали!

   -Но ако…

   -Никога! – натърти силно на думата - Не ми пипай мустачките, козината, не казвай колко съм сладък и никога не докосвай очилата ми!

   -За какво ми е да пипам очилата ти? – попитах, подтичвайки за да го настигна.

   -Откъде да знам? Вие хората винаги ще си намерите причина да повредите нещо или някого.

Думите му ме ядосаха, но ме накараха да се замисля така, че възражението ми остана на върха на езика. Замълчах. Котакът също замълча – може би усети, че ме засегна.

     Прекарваше ме през паркове с огромни, мутирали дъбове, по клоните на които бяха накацали лешояди. Кръвожадните им погледи се впиваха в мен – изглеждаха твърде изгладнели. Минавахме през детски площадки, чиито люлки се люлееха сами. Чуваше се детски смях, който спираше изведнъж при нашето появяване и продължаваше с отминаването ни. Свихме по множество тесни, каменисти пътечки, докато не спряхме пред черна готическа къща ала „Семейство Адамс”. Имаше висока метална ограда с галванизирана стомана от двете й страни и силно заострени в горния си край решетки. Дворът бе огромен със също така голяма морава обсипана с … жълтурчета. Това бе призрачната къща от градските легенди – място, на което бяха ставали не един или два страховити случаи – неразгадаеми убийства, изнасилвания – по-накратко – място, чийто праг и най-големият търсач на силни усещания не би имал смелостта да пристъпи.

   -Ето тук живея аз! – рече гордо котаракът – Това вече е и твоят нов дом – продължи, въвеждайки ме в двора и вътре в самата къща, въпреки моето съпротивление.

     Отвътре „новият ми дом” бе дори по-зловещ, отколкото външно. Всички стени бяха боядисани в черно, а мебелите – в бяло. Подът бе толкова чист, че можеше да се огледаш в него, докато по всички ъгли на стените имаше огромни паяжини. Във въздуха се носеше аромата на шоколад, примесен със сладкия мирис на жълтурчетата отвън.

   -Тези не са от нечистотия – поясни той, забелязвайки вторачения ми поглед в паяжините – Това са гнездата на някои от моите любимци – тарантули – в същия момент от съседната стая се чу съскане на змии, при което без малко щях да подскоча от уплах – А това са другите ми любимци – безобидни кобри, не се плаши. Но не ти препоръчвам да се разхождаш нощем сам, поне не и още. Имам и прилепи-пазачи, агресивни са с непознатите. Хайде, ще те разведа и горе да ти покажа стаята ти! – подкани ме изненадващо любезно и се отправи към стълбите. Следвах го плътно.

     Още щом стъпи на първото стъпало се разнесоха зловещи призрачни стонове.

   -Какво беше това?!!! – извиках ужасен, вкопчвайки се в гърба на стопанина ми.

   -Спокойно – откъсна ме от себе си - Това е нещо като алармената система при вас хората, само че вместо машини, използвам духове. Вършат дори по-добра работа… Мануел, Джон, аз съм! Водя и друг любимец! – гласът му проехтя из цялата къща - Ето, сега вече няма да алармират. Да продължим!

     На горния етаж имаше четири стаи – баня, спалнята на котака, една друга, която бе отредена за мен и малка червена стаичка, от която долитаха писъци на прилепите.

     Вече бях в леглото, но още не можех да заспя и как бих могъл всъщност, когато очаквах всеки момент някоя от мебелите да се размести и да ме погълне! Като цяло спалнята ми бе обзаведена със стил – огромно старинно легло с тераса от дясната му страна, която откриваше гледка към половината град. Имаше също така красив кожен диван отляво на леглото и бяла тоалетка със старателно издълбани полумесеци пред него. Тоалетката беше оборудвана с огромно огледало с дървена рамка, украсена отново с полумесеци. Лежах на една страна и си мислех, колко ми липсва напуканата стена на килията ми в приюта – свикваше се с миризмата на мухъл, а и храната горе-долу ставаше за ядене.

     Тъкмо бях започнал да се унасям в дрямка, когато чух звук от пишеща машина. Любопитството ми надделя и въпреки заръките на котарака, станах от леглото и се отправих по посока на звука. Отведе ме до неговата спалня. Надникнах внимателно. Вътре обаче нямаше никого. Отворих по-широко масивната дървена врата и влязох. С всяка моя стъпка, машината се чуваше все по-отчетливо и по-отчетливо, докато не стигнах до малката библиотечка в дъното на стаята. Приближих ухото си до нея и вече бях убеден – звукът идваше някъде отзад. „ Отново духове” – помислих си и тъкмо реших да тръгвам, когато видях книгата „Мечо Пух”. Обожавах я – връщаше ме към детството. Понечих да я взема. Дръпнах я и библиотеката помръдна. Открехна се като врата, която водеше до полутъмна стаичка. В нея видях гола крушка, под която се разполагаше маса с пишещата машина отгоре й, стол до масата, а на стола седеше котакът и усърдно натискаше клавишите на машината. Опитах да се приближа внимателно до него, ала се препънах в нещо метално и се строполих на пода с гръм и трясък. Котаракът подскочи от изненада, обърна се и се заля в смях от нелепата ситуация, в която се бях озовал – с широко разперени ръце и крака по пода.

   -Хе-хе, намери скривалището ми все пак! – засмя се още по-гръмко.

   -Пишеш ли? – попитах, след като станах и се поотупах от праха.

   -Поне опитвам да го правя – смигна ми- Смятам, че всяко живо същество трябва да се интересува от изкуство и ако може да го създава – самият процес на творене е нещо, което…което…

   -Извисява душата – продължих аз – То ни облагородява, кара ни да се чувстваме цялостни, да погледнем на света по различен и по-добър начин.

   -Ти ме разбираш! – извика радостно той, като скочи от стола си и ме прегърна здравата.

   -Да..аз…аз всъщност съм писател..поне бях преди.. – успях да изрека на пресекулки, опитвайки се да си поема дъх.

   -Извинявай, извинявай – усети се господинът и ме пусна – Просто се развълнувах, че намерих някой, който ме разбира.

   -Нима никой друг не те разбира?

   -Всъщност да, нямам много приятели- отвърна тъжно.

   -Между другото как се казваш? – попитах го, за да сменя темата.

   -Хи-хи, много бързо се сети да ме питаш, приятелю! – засмя се отново – Пухкавелчо. Приятно ми е!

  -На мен също! – наистина бях искрен.

     Тази нощ говорихме много. Успях да го опозная, както и той мен – все пак не бяхме толкова различни, дори напротив. Пухкавелчо ми напомняше за мен самия, една малко по-далечна, по-невинна част от мен.

     Сутринта отворих очи, както ми се стори първоначално, твърде рано. Пролетният ден се очертаваше да бъде слънчев и приятен. Отвън се носеха песните на чучулигите. Обърнах се на другата страна да си доспя, но срещнах двете очи на котарака. Устата му се разтегна в широка усмивка.

   -Добро утро, драги ми приятелю – и преди да се усетя скочи от леглото, държейки здравата ръката ми в неговата лапа, така че исках не исках, станах – Днес имаме пълна програма – продължи, заставяйки ме да го последвам надолу по стълбите – Правило номер едно – погали ме! – рече радостно, като ме пусна и започна да се умилква.

   -Но нали каза…

   -Беззз ноо – издължи думите и измяуча.

Какво да правя! Изпълних „заповедта” му. На допир козината му бе по-мека дори от най-финия кашмир. Отидохме в кухнята, за да ми покаже сутрешното меню, което също не се различаваше особено от човешкото – бъркани яйца, филия хляб със сладко от ягоди, кафе и какао.

   -Ще те заведа в парка за разхождане на хора! – обяви тържествено малко по-късно след като закусихме и излязохме.

   -Парк за разхождане на хора?

   -Да. Нещо като парковете за домашните любимци, които хората имахте преди.

И така вървяхме един до друг – човек и котарак, който стъпваше леко, внимавайки да не загуби очилата си.

     Признавам – паркът беше наистина красив. В самото му начало имаше малко езерце, по повърхността на което се носеха свободно жълти водни лилии. От едната страна на алеята, водеща към средата на парка, имаше борови дръвчета, от другата – дъбови. В централната му част също имаше езерце – по-голямо от първото. По неговата повърхност плаваха грациозно бели и черни лебеди. Огромните тревни площи, обгръщащи целия парк, бяха обсипани с червени макове, теменужки и жълтурчета. Всичко бе пропито от техния сладък и нежен аромат.

     Срещнахме много други котки с „техните човеци”, които бяха на каиш. Естествено, събрахме любопитни и осъдителни погледи. Продължавахме своята обиколка, без да им обръщаме внимание, докато не минахме покрай по-голяма групичка от такива котки. Говоренето им бе по-скоро смесица от необясними кикоти и мяукане. Хората им бяха вързани за стъблата на дърветата до тях. В тези човешки очи се четеше единствено страх. Погледите на „новите господари” се приковаха в нас веднага щом ги приближихме. Изведнъж спряха цялата глъчка.

   -Ти какво, мяу, си мислиш, че правиш, мяу?!!! – обърна се към Пухкавелчо едър сиамец – Какво си позволяваш, че да не държиш човека ти на каишка?!! Ами ако откачи и започне да ни гони, да ни рита и дори хапе?!! Хората знаят само да разрушават! Това им е в природата! Мислех, мяу, че си един от нас! – завърши той, при което злобата в стъклените му очи се увеличи неимоверно, а козината му настръхна.

   -Хората не са такива – поне не и всички – поде почти умолително моят котарак – Разберете ме, тяхната разрушителна страна е като нашата такава – проявява се или ако е предизвикана, или ако нещо в тях самите не е наред и не могат да определят точно какво. Освен това… - ала триадата му бе прекъсната от груповото съскане на другите  – приличаха на единадесет гладни пантери, видели своя обяд. Дръпнах Пухкавелчо леко настрани.

   -Какво правиш, защо им се обясняваш? – попитах го шепнешком.

   -Казах ти, че нямам много приятели – отвърна той, свеждайки срамежливо глава – Тези там са едни от малкото, с които общувам…единствените всъщност.

  -А дали те те ценят наистина и самият ти искаш ли да си част от такава компания? – ядосах се аз, но виждайки разстроения и объркан поглед на приятеля ми, смекчих тона- Добре. Имаш късмет, защото пред теб стои контактен човек с наистина много връзки, както в целия град, така и в околностите му… Е, поне преди познавах доста голяма част от хората – не знам вече какво е станало с тях… Както и да е – схвана мисълта ми. Основното е да им покажеш, че имаш твърдо мнение, зад което заставаш уверено. Че няма да им позволиш да те нападат без причина и не зависиш от тях. Различен си и какво от това! Смятат се за луд и отново какво от това! Няма нищо забавно, нищо привлекателно в това да си поредната овца от стадо с еднакви такива.

    -Дааа, прав си… – замисли се.

   -Естествено, че съм прав.. А сега върви и им покажи кой си!

   -Ще го направя! – извика радостно, но и така, че другите го чуха.

    -Какво за кой дявол ще направиш, мяу?! – изсъска сиамецът.

    -Искам да ви кажа – изпъчи се Пухкавелчо – Че ще защитавам твърдо мнението си за равенство между нас и хората! Стига с тази тирания, с това незачитане на чуждото и различното, с това отлъчване на всичко, което е извън нас, само защото се страхуваме да го допуснем!

   -Точно така! – подех и аз.

   -Сякаш пък хората ни приемаха преди за равни – защо ние сега трябва да ги третираме така?! – нахвърли се сиамецът.

   -Това, че те са се държали така преди, не значи, че трябва да им отвърнем със същото – стига с това зъб за зъб! – продължи Пухкавелчо.

   -Точно така! – повторих още по-развълнувано.

   -И аз нямам нужда от такива ограничени души като вас, такива които не искат да чуят другия! – завърши гордо моят приятел.

      Хората започнаха да ликуват, ала тези им  радостни викове бързо бяха прекъснати от зловещото съскане на котките. Застанаха на четирите си лапи, с настръхнали козини и ни подгониха. За щастие успяхме да им се скрием зад контейнерите в една от тесните улички, намиращи се малко по-далеч от парка. Изчакахме звуците от злобата им съвсем да утихнат и избухнахме в необясним и за двама ни смях.

   -Луда работа! Приятелю, незаменим си! – потупа ме здравата по гърба Пухкавелчо.

   -Но не съжаляваш ли, че изгуби приятелите си?

   -Това там бяха всичко друго, но не и приятели – приятелите застават до теб, дори да са против мисленето ти, опитват да те разберат – рече той и се изправи – Хайде, да се прибираме у дома! – подаде ми ръка.

     Изправих се и поехме по същия маршрут, както предната вечер. Всичко сега изглеждаше по-красиво – огромните дъбове правеха приятна сянка, предпазваща от вече парещите лъчи на слънцето. Люлките продължаваха да се люлеят сами, ала детските смехове, носещи се от тях, вече не секваха.

   -Дали някога всичко това ще стане?  Имам предвид идеите ти да се приемат от повече котки, да има равенство, разбирателство? – подех след като известно време бяхме вървели в мълчание.

   -Все някой ден ще ни разберат, приятелю. Важното е, че се имаме един друг, а докато това е така, нищо не може да ни се опре! – смигна ми.

     Тръгнахме да пресичаме, за да стигнем до дома ни, когато сякаш от нищото се появи червена спортна кола, насочваща се право към Пухкавелчо. Опитах да го дръпна, но горкичкият се вцепени от уплаха – не успях и сантиметър да го поместя настрана. После всичко стана много бързо – докато той се опомни за момент, колкото да ме избута,  колата вече премина през него и отмина. Въпреки силната музика в колата, от нея  долетя и противният кикот на сиамеца.

     Коленичих до тялото на приятеля ми. Сълзи от болка и гняв се стичаха без контрол и воля по лицето ми. Отново без дом, без близък, без обич. Тялото му бе проснато на земята, безжизнено, зловещо, но и някак твърде слабо. Сякаш, сякаш…

   -Защо страдаш за козината ми, приятелю? – чух зад себе си гласа на Пухкавелчо.

   -Ти си жив! – обърнах се рязко, станах и го прегърнах в изблик на луда радост.

   -Ама естествено, че съм жив! – засмя се и ме прегърна на свой ред – Не си ли чувал, че котките имаме по девет живота! Туко-що отлетя първият от тях – смених си козината, а и между нас казано – зашепна ми поверително – бях излъгал онези, че това е осмият ми живот – и се засмя още по-гръмко – А сега нека влезем и да си направим по едно хубаво топло какао, съгласен ли си?

   -Звучи идеално! – отговорих радостно.

     И така двамата, рамо до рамо, пристъпихме прага на дома ни.