Поклонничка- Анжела Георгиева

 

Вратата се явява граница между скверното и сакралното. На тази имаше табела

 д-р Светозара Дилберова

психиатър

 И в момента тя се опитваше да премине границата от скверно към сакрално в Нелина.

-                  - Здравей, Нелина. Как си?

-                  - Добре. Много добре бих казала.

Усмивка, която се появи на лицето на Нелина накара доктор Дилберова да изкриви почерка си. Не беше отскоро в този занаят. Бе се нагледала и наслушала на какви ли не неща. Но имаше нещо в това момиче, което я притесняваше. И не, не беше необичайността на случая, а лудостта на погледа ѝ. Независимо колко луди бяха пациентите ѝ в очите им все се прокрадваше някакъв зов за помощ. Като последен изстрел от сигнален пистолет, който надеждата издига, въпреки че отчаянието дърпа надолу. В доста случай доктор Дилберова се явяваше единственият свидетел на изстрела и се отзоваваше. Но тук, тук беше различно. В очите на Нелина се четеше само желание да пропадне по-дълбоко. До дъното на лудостта си и ако то не ѝ беше достатъчно щеше да изкопае дупка.

-                  - И днес си много стилна. Както винаги. - Светозара вярваше в думите си. Не беше просто комплимент, който цели да разбъбри пациента.

-                  - Знам. Стилът и грацията винаги са били неразделна част от мен.

-                  При всяка тяхна среща Нелина изумяваше Светозара. Изключителният стил със сигурност не оставаше незабелязан. И това беше един от проблемите. Само стилът бе забележим, не и самата Нелина. Без него тя не оставяше никакво впечатление.

-                  - Къде е Найден? Досега винаги те е придружавал.

-                  - На работа е. И за уточнение – нямам нужда от придружител. Самостоятелна съм.

Погледът, който отправи Нелина на д-р Дилберова сякаш сблъска двете жени на невидим ринг. Малката фигура на Нелина, губеща се във фотьойла, не отстъпваше на исполинското тяло на докторката. Физическото неравенство не означаваше, че и мисловното е такова. А в мислите на Светозара в момента се въртеше една дума – комплекс. В една от предните им срещи надълго бе описала, че несигурността, която изпитва пациентката ѝ е добре прикрита от поведенчески модел умело изкопиран от любимките ѝ.

-                  - Как са котките ти? - Светлозара задаваше този въпрос на всеки техен сеанс. По този начин показваше интерес към единственото нещо, което вълнува Нелина. Целеше да изгради мост между двете на базата на нейната страст. И се получаваше всеки път. И всеки път към края на срещата им този мост изгаряше запален на клада.

-                  - Прекрасно. Завърших новите им играчки. Надявам се като се прибера да видя как се забавляват. Но по начина, по който Дарея се качи на тях предполагам, че ги одобряват.

-                  - Ще ми припомниш ли пак имената им?

-                  - Таиса, Дарея и Мия.

Нелина беше от онзи тип пациенти, които комуникираха трудно, освен ако не станеше въпрос за трите котки. В бележките на доктор Дилберова пишеше, че тази обсесия води началото си още от седми клас. Всичко започнало когато Нелина попаднала на статия за образа на котката от Древността до наши дни. Това мъничко животинче било обожествявано, поставяно на пиедестал, преследвано заради мистичната си връзка с тъмни сили. Винаги  значимо. Това оставило голям отпечатък в съзнанието на малката Нелина. Често пренебрегвана в многодетното семейство като най-малка, пренебрегвана в училище заради ниския си ръст и невзрачното си развитие. В началото започнала да храни котките пред блока. Съвсем невинно. По-късно станала доброволец в приюти и прекарвала по-голямата си част от времето там. Никой от обкръжението ѝ не обърнал внимание на нарастващия проблем. Тя не само обичала котките, тя искала да им служи. Ако цял живот ще бъдеш второстепенна личност, то по-добре да бъдеш второстепенна личност в живота на божествени създания. След завършването на 12 клас си намерила работа и се изнесла на квартира. Една вечер намерила малко котенце на път за вкъщи. Решила, че това е знак. Знак, че е забелязана от котките. Тази част със забелязването винаги се е струвала странна на доктор Дилберова. Въпреки ниският си ръст, Нелина притежаваше грациозност и стил, които не можеха за останат неоценени. Бързо след първото коте се появили още две. С тяхната поява намалявали социалните контакти на Нелина. Тя изгубила приятелите си и трудно се задържала на една работа. Единственият, с който поддържала връзка извън приюта бил Найден – ветеринарният лекар. Само той бил достатъчно близо, за да забележи проблема ѝ. Тя отделяла цялото си време на котките. Правила им къщички, играчки, галела ги с часове, а ако някоя от тях откажела ласките ѝ изпадала в депресия. Считала се за недостойна за любимите си същества. Започнала да се татуира с образи на котки след всеки депресивен период. Точно след една от поредните мастилени рисунки Найден доведе Нелина в кабинета ѝ.

-                  - Как си от последната ни среща до сега? Намери ли си хоби? - съветът на Светозара бе да си намери хоби. Така бавно щеше да започне да преоткрива своята отдавна загубена индивидуалност.

-                  - Не. Нямам време за хоби. - твърдо заяви Нелина. Не добави нищо повече, а и нямаше нужда. Беше ясно какво заема цялото ѝ внимание.

-                  - Намирането на хоби ще ти помогне да осъзнаеш, че ти си цялостна личност и извън връзката ти с котките.

Дръзкият коментар на доктор Дилберова хвърли мрачни сенки върху лицето на Нелина. Тя бавно се наведе напред и впи поглед в едрата възрастна жена пред себе си. От стиснатите зъби устните ѝ изглеждаха още по-тънки.

-                  - Няма връзка извън котките ми. И не се дръжте с тях така, сякаш са второстепенни. - гласът на Нелина се разнесе тихо и тежко из кабинета.

-                  - Нелина, - приятелски започна Светозара. - хубаво е човек да има домашен любимец. Даже и в много случай аз съм го препоръчвала. Но твоето отношение не е нормално. Ти си поставила котките над себе си. Над всичко. Искам да намериш живот и извън тях.

Колкото и дружелюбно да звучеше докторката единствената реакция, която предизвика у Нелина бе да забие нокти във фотьойла. Минута по-късно бързо и грациозно като котка излезе от кабинета. Само гласът на Светозара отекна след нея, но се отблъсна от затръшнатата врата.

Останала сама в обстановката, в която прекарва най-много време, доктор Дилберова започна отново да пише. Натиска на писеца оставяше дълбоки следи върху листа.

„Нелина продължава да проявява странна зависимост към котките си. Проявява всички признаци на Стокхолмски синдром: възхищение и обич към лицето, което е извършило посегателство, опит да направи всичко по силите си за да задоволи нуждите му, отхвърляне на опитите на околните за помощ, отказ да си помогне сама. С тази разлика, че тук лицето се явяват котките ѝ.“