КОТКИТЕ, С КОИТО ЖИВЕЕМ - Йордан Калайков

                                                     МОЖЕНЕТО ...

 

 

       Котката е дългокосместа, както се казва – маркова. Някога навярно е галена и глезена. Сега жълто-бялата и премяна е позахабена. Стои на пост пред вратата на кварталното магазинче, свита на кълбо , примижава , сякаш измерва влизащите купувачи. Питам продавачката дали странният страж отпред не е емблемата на бакалията. Отговор не последва, само небрежна усмивка. Докато излизам, си мисля , че марката си е марка – казва си думата и въпреки позанемарения вид на приносителя, извиква представи за рядкост и хубост…

    Навън виждам котката–хубавелка да стои приклекнала пред кофа за боклук. Вдигнала е  глава нагоре с вперени очи. Иска и се да се покачи  и да потършува вътре. Колебае  се дълго, много дълго. Накрая подскача нескопосано, сякаш към стена с обратен наклон и плясва долу по гръб.

      Спомням си за ястреба на Хемингуей,  който  иска да полети от върха на дървото, но не може …

 

                                                     СМЕЛОСТ

 

       Да насъбереш кураж и въпреки страха да се  опълчиш срещу по-силния. Понякога се случва при злощастна среща между  окаяно, одърпано коте и едър пес, който го е заклещил до стената. За бягство и дума не може да става - кучето с един скок ще го сграбчи. То гледа нещастната твар отгоре, пристъпя наоколо и уж върти добронамерено опашка. Освен извития като дъга гръб и фученето, котето има само още едно оръжие - посяга с лапа, когато силният пристъпи  близо до него. Не му  остава нищо друго , освен  да посяга на  лошотията, да чака да  и омръзне   и да си тръгне.

 

 

                                                     НОЩЕМ

 

     Отнякъде, в тъмнината се чува мяукане – дълбоко и призивно. Котка броди, ослушва се и заявява присъствието си. Тръгнала е на лов или просто да обходи владенията си. Още незаглъхнало, това котешко присъствие, а наблизо,  изпод  липите, които ухаят влудяващо, се понася протяжният и тъжен зов на друга нощна скитница. Четирикраките бродят като призраци  и   напомнят на света, че той не би бил същият без тях.

 

 

 

 

                                                    ЛЮБОВ

 

 

     Котката е най обикновена в бяло и сиво – улична. Всеки ден неизменно стои на пост пред входната врата на предприятието. Минават десетки хора, бързайки за работа. Тя безпогрешно разпознава тези , които са и приятели – дават и по нещо за хапване. Подтичва пъргаво след тях с вирната опашка. После се връща на поста си. Така, докато започне работният ден на хората, а нейният свърши. Дали любовта има работно време?

 

 

 

                                                     МЪРКО

 

 

      През нощта започва друг живот - странен и потаен. Зад светналите прозорци на къщите се утаяват и затихват  шумове от деня. Хората са се прибрали – идва времето за общуване, за вечеря и сън. Дошъл е часът и  на Мърко – големият, уличен котарак. Навън тъмнината грижливо изпълва  местата , в които се е загнездил  здрачът , забравил   да отстъпи пред нощта. Това е времето на нощния скитник.

       Изведнъж тишината се похищава от присъствието на Мърко. Проечава неговото страховито и протяжно мяукане.  Това е знак , че в черната тъмнина броди той - черният котарак с кехлибарените очи. Те пламтят и  тревожат укротилите се за нощуване птици в клоните на дърветата. Котаракът изцяло се е слял с чернотата на  късния час и всички пернати  тръпнат от страх.Властелинът напомня  на всички за превъзходството си и решимостта да се разпорежда в нощното царство.

 

 

                                                   ОБЩУВАНЕ

 

       Котките са господари в това кътче на панелената империя. Черни, бели, шарени, големи, малки, капризни и миловидни - всякакви , десетки, цяло пълчище. Тартор на котешкото общество е една странна баба, която махленските хлапетии са кръстили - “Баба Цуцолана”.

    Както обикновено четирикраките глезани са обсадили своята баба в определения час през деня. Покатерили са се на гърба й , на коленете, гушнали са се в ръцете й. Изведнъж някъде отстрани се промъква дребно коте , захапало юнашки току-що хваната птица. Жертвата още помахва с криле , но котето е безпощадно. И тогава баба Цуцолана започва да го гълчи укорно, но с нежност. “Не е хубаво това, момче! Какъв пример даваш на приятелчетата си?” Котето се спира за миг , но не е разколебано от забележката. Събратята му се радват още на бабините милувки , но поглеждат завистливо към палавника

 

 

 

 

 

 

                                                     КОМПАНИЯ

 

 

     Привечер е. Самотен силует на жена – чернее се. Пуши. До нея клечи жълта котка с още по-жълти очи. Наоколо пълна тишина, от която слухът започва да кънти.  Ноколо безлюдие. Здрачът се сгъстява и накрая само очите на котката и огънчето на цигарата припламват като фарове в пустош. После силуетът на жената изчезва в мрака.  Тъмнината поглъща всичко. Тишината, безлюдието и самотата са се слели с  човека и неговата котка.

 

                                                   БИТКА НА ОБЯД

 

     Най-после идва обяд и камбаната на градския часовник, както винаги, започва да отброява дванадесетте удара. Внезапно, като по сигнал, се отприщват суматоха и тревога.

   Двата котарака , които миролюбиво си стояха един до друг върху отсрещния  покрив и кротко дремеха под лъчите на обедното слънце, като след гонг на ринг се втурнаха в битка с пронизителните си  котешки крясъци…Стреснати, минувачите поглеждат с укор към побойниците и отминават.

 

 

                                                 СЪВМЕСТНО СЪЩЕСТВУВАНЕ

 

 

     На махленското бунище – до казаните, помияр е докопал нещо и усърдно се опитва най-после да похапне. Легнал , притиснал с лапи нещото, върти глава , уж дъвче . Срещу него се е излегнал бозяв, измършавял котарак. Втренчил е жълти очи  в песа и помахва нетърпеливо с опашка. От някъде се пръква черна като катран циганка.   Преровила е кофите и сега кляка при кучето и котката. Чака си реда. Накрая кучето оставя нещото , което се оказва почти нищо, и отегчено се затътрузва нанякъде. Жената се втурва. После съглежда котката и си поделят остатъка от нещото.

     На махленското бунище цари вечен мир и разбирателство в името на суровия глад.

 

                                                МЕТАМОРФОЗАТА

 

     Жената е с лице на човек и съзнание на котка. Получовек – полукотка. Прилича на гледана градска котка в аристократична фамилия , която като господарската си  чете романи и разбира френски.

 

 

 

                                                КОТКАТА И НЕЙНИЯ ПРИЯТЕЛ

 

 

        Край жилищен блок – очукан и овехтял, оцелял от соцвремето,

живущите усърдно подхранват улични котки. Пред блока , откъм балконите, в занемарената градинка е истинско стълпотворение на четирикраки писани от всички възрасти и възможни цветове на козината. Те търпеливо чакат грижовните лели и чичовци да подхвърлят поредните лакомства. Някои от чакащите лежат с привидно безразличен вид, други се разхождат, нервно обхождайки по дължина блока, а трети са клекнали неподвижно и са вперили очи нагоре , от където долита храната. Наоколо се навъртат   още крадливи и свадливи врани , а и  псета наобикалят страхливо с подвити опашки.

      По незнайни причини с ентусиазъм и доброволен труд по някое време, в същата градинка под балконите , която е всепризнато свърталище на четириногите и пернатите, се пръкна като от нищото фитнес на открито. Не е от тези , които общината строи тук –там в модерните райони на града за радост на гражданите. По-скоро е самоделно творение от някой мераклия и негови помощници. Че е така, си личи по всичко. Като се започне от грубите заварки на железата за висилка до различните по размер тръби , които трябва да представляват шведска стена… Фитнесът е ограден с импровизирана ограда от летви и те грубо сковани върху побити колци.

     Котките от различни породи и цветове на козината, както и другите пребиваващи в това пространство, се отнасят с респект към струпаните  железа. Понякога се чудят по каква причина разни човеци си играят тук. Всъщност бързо  разбраха , че от това място храна не идва и любопитството отшумя, но не съвсем. Една котарана с тигрова шарка, истинска красавица, започна да кляка до ограждението всеки път, когато там  идваше Той , за да се разкърши на висилката и „Шведската” стена. Отначало чинно стоеше отвъд оградата, втренчила очи в човека и в странните му занимания, но после пристъпи границата и заставаше съвсем близо до играещия ,не откъсвайки очи от него. Той на свой ред приклякваше и погалваше животното, вперил очи в неговите. Когато се преместваше,  и котката правеше същото. Дотолкова двамата бяха улисани  в странното си общуване , че боричканията отсрани за подхвърлените  от балконите залъци, не впечатляваше ни най-малко котараната. После  си тръгваха – Той крачи отпред, тя с вирната опашка , след него.

      Колко неочаквани, неподозирани и съвсем необясними са приятелствата! Възникват спонтанно, сякаш от нищото и осмислят ежедневието с най-ценното на този свят – доверието и привързаността.