ЛУНА И „СЪЗВЕЗДИЕ” КОТКИ - Теодора Недева

Някога бях от онези хора, които по една или друга причина не вярват в суеверията за петък 13-ти, и че лошият късмет може да те сполети ако черна котка пресече пътя ти, но когато се случат определение неща човек променя гледната си точка. Изведнъж започнах да вярвам на всички суеверия за лошия късмет и започнах да си мисля че, добрият късмет не съществува, че с действията и дори мислите си привличам негативната енергия на хората. Само че, преди да настъпи този обрат в живота ми си нямах и понятие, че късметът ще се завърти около мен не един, а два пъти и така ще обърка живота и представите ми, че никога няма да съм онова момче, влюбено до безумие момче, мислещо че животът е сладък бонбон топящ се бавно върху езика ти и носещ ти наслада всеки миг. От онзи злокобен петък тринайсти нататък всичко в мен се преобърна, спомените се превърнаха в сънищата, а сънищата в кошмари и един от тях ме преследваше, повтаряше се всяка нощ, разказваше ми какво се случи в дъждовната нощ....

      Колкото и да исках да забравя миналото ме връхлиташе, пробождаше ме с остриетата на вината, оставяше ме да кървя в съзнанието си и да моля за прошка, онази безвъзвратно изгубена и погубена любов. От месеци завесите ми стояха непокътнати, придърпани плътно една до друга, за да не може и грам светлина да наруши крехкото равновесие на самонаказанието ми. По пода се търкаляха празни чаши, кошчето преливаше от намачкани листове хартия, някога представлявали хранилище на нотните вериги на мелодии, в единия ъгъл лежеше и китарата ми захвърлена и не докосната, превърнала се в огледало на тъжен спомен. От доброто момче нямаше и следа от известно време бях придобил навика да заменям алкохола с трева. Това беше единственото, което ме караше поне за миг да се отпусна, само докато заспя и всичко започне отначало. Запалих дебелата цигара и опияняващата мъгла се разнесе из потъналата в мрак стая, винаги сядах на пода, гледах към прозореца, макар и да не исках да поглеждам навън, облегнал гръб на неоправяното легло. В началото се почувствах празен и някак си лек, после главата ми започна да натежава и неусетно заспах и се върнах там.

    Беше петък, 13-ти Елисавета или както обичах да я наричам Ели упорито се опитваше да отвори чадъра си преди да е излязла от входа, защото тази нощ валеше много, всичко, което се виждаше беше завеса от дъждовни капки. Обичах да я гледам как се нервира, защото тогава нослето й се набръчкваше и приличаше на дете изучаващо нова играчка. На мен не ми трябваше чадър, а и не можех да свиря докато го държа, когато излязохме навън тя кокетно ме целуна, повдигнала се леко на пръсти и с усмивка тръгна да пресича улицата. Подвикнах й и тя се обърна, засвирих песента, която бях написал за нея „Ти си вечен лотос лист“, подарък за три години заедно, три прекрасни години. Внезапно се появи вятър и духна чадъра някъде в неизвестна посока, преди да успея да кажа каквото и да било от нищото се появиха фарове, светлината се приближи толкова бързо че Ели дори не успя да помръдне, чу се зловещо пропукване на кости и безжизненото й тяло излетя на метри от колата. Усетих как ме пробожда нож в гърдите, въздухът ми внезапно свърши и замръзнах, една секунда, дали можех да я спася ако бях стигнал до нея секунда по- рано? Както винаги в този миг се събудих облян в пот и твърдо решен да отворя прозореца и да изхвърля проклетата китара, но се отказах.Не знам кое ме нараняваше повече вината или безсилието.

   Един ден се поглеах в огледалото в антрето на излизане от апартамента и осъзнах колко малко приличам на себе си. Лицето ми беше се изопнало, бях отслабнал и сега приличах повече на скелет отколкото на жив човек, под очите си имах тъмни кръгове, брадата ми беше гъста и рошава, косата стигаше до раменете ми. Определено нямах нищо общо с момчето от преди шест месеца. Мислех си че, болката, вината са си само мой, но не виждах че, те сакато буря и поглъщат всичко по пътя си. Само дето не осъзнавах колко ги е грижа другите за мен и не забелязах как са се заели отново да ме превърнат в момчето обичащо музиката и изкуството.

Да ви кажа честно надали в света има по- решително същество от майката решена да предпази децата си от опасностите пък било те и самите й рожби. Майка ми гледаше как загивам ден след ден, как всичко в мен се прекършва като гора в бурна нощ, виждах сълзите й, виждах болката в очите й, но не бях способен да се преборя, не бях способен да се откъсна от тъгата си и да спася себе си и нея. Но тя е най- силната жена която познавам, от някъде намери сили и за двама ни. Една нощ, когато се прибрах носейки поредната доза в джоба си, готов да се затворя в своята обител на самосъжалението, тя ме пресрещна на прага с непоклатима решителност. Можех да мина през нея, бях поне с две глави над нея и два пъти по- едър, но не исках, застинах на прага с ключ в ръка и се вгледах в очите й. Чак сега забелязах колко е уморена и състарена, колко болка пулсира в натежалото й от мъка по мен сърце. В краката й бяха наредени два сака и китарата ми. Бутна в ръцете ми един билет и избута саковете и китарата към коридора пред апартамента. Помислих си, не знам какво си помислих, просто стоях и я гледах без да знам какво да й кажа. Но тя знаеше, въпреки че гласът й трепереше беше го обмисляла дълго и нямаше намерение да отстъпва и крачка от решението си.

-          Яворе, тази вечер заминаваш и не приемам възражения. Още сега тръгваме за гарата и мисли му ако не се качиш на влак.- повярвайте ми беше й страшно трудно да го каже. Избута ме настрани и заключи вратата, пъхна ключовете в чантата си и тръгна да слиза по стълбите, а аз още стоях и я гледах безмълвно мачкайки билета в ръцете си- Хайде не се мотай, взимай си нещата и да не си посмял да оставиш китарата.

-          Нямам намерение да ходя никъде, не мога да ви оставя- истината е че не исках да оставя миналото си с Ели, най- вече него и тревата, а явно там където отивах майка ми се беше погрижила да няма трева- Тук е моят дом.

-          Ти ни остави още в онази нощ, когато колата я уби, остави и себе си, няма да позволя единствения ми син да се превърне в наркоман и цял живот да живее с чужда вина. Взимай си багажа и тръгвай, защото иначе ще те завлека насила до проклетия влак- не викаше, не повишаваше тон, а сякаш ме помиташе като вълна.

Без повече възражения нарамих китарата и взех двата сака. По пътя към гарата никой от нас не обели и дума. Влакът тръгваше в 10 часа, хората вече бяха започнали да се качват, когато пристигнахме. Знаех че, го прави за мое добро, дори не попитах къде отивам, поне не беше решила да ме затвори в лудница. Преди да се кача във вагона със спалните купета я прегърнах, усетих сълзите й на рамото си, не ни бяха нужни думи, те само щяха да развалят този момент. Останах възможно най-дълго на перона, до последното повикване на пътниците. Качих се последен и след мен се затръшнаха вратите, поемах към неизвестното, дори не погледнах билета, просто го подадох на кондуктора и той ме осведоми че е за последната гара, в някакво забутано селце.Излегнах се на леглото и попипах джоба за цигарата трева, която носех, но някак си нямах желание да пусна този дух на забравата в себе си. Постепенно ритмичното тракане на колелата ме унесе и не е изненада какво сънувах…..

   Както ме беше помолила майка ми щом слязох на гарата й се обадих, нямаше и как понеже не ми каза предварително къде трябва да отида. Намирах се в някакво планинско градче, малко и скрито в гората, гарата представляваше стара, порутена и пуста постройка, едно мрачно и зловещо място. От другата страна на жп линията течеше река, а малко по- надолу се виждаше нещо като подстанция. След като бях осведомен че, трябва да поема нагоре по реката и да вървя докато не стигна първите къщи, в които да потърся бай Петър, нарамих багажа си и пресякох линиите и поех по стръмния бряг на реката. Колкото повече вървях, толкова по- гъсти ставаха горите, телефонът ми нямаше обхват, нямах и запалка да запаля някоя цигара. Почти със сигурност минах около пет или шест километра, като през цялото време се молех да не видя змия или недай си боже мечка. Всичките цигари сякаш се скупчиха в гърлото ми и не ми даваха да дишам. Нямаше табела, която да указва името на това затънтено място, вече си мислех и че, съм сбъркал посоката, когато изневиделица след поредния завой на реката пред мен изникнаха първите къщи и бих казал последните. Само от един комин се надигаше пушек, за това се насочих първо натам и не сбърках. На вратата ме посрещна жилав старец с бели мустаци и оредяваща коса, когато му казах кой съм той веднага ме разцелува сякаш се познаваме от години. Накара ме да се обадя на майка си от стария телефон скрит под купчина изпомачкани вестници. След като тя му обяснява нещо на дълго и на широко, той излезе и впрегна каруцата, двете магарета гледаха някак си вяло и безразлично. Багажът ми беше натоварен заедно с мен и потеглихме, когато го попитах къде отиваме, той ми отвърна че отиваме в планината, каква изненада. Дълго се изкачвахме и колкото по- нависоко отивахме, толкова по- разреден ставаше въздуха и ми беше по- трудно да дишам. Това изкачване ни отне около два- три часа и накрая каруцата спря на един склон, на нещо подобно на поляна. Виждаше се само една постройка, отвън приличаше на землянка, по стените почти нямаше мазилка, а дървената врата стоеше леко открехната, макар и заключена с верига и катинар.

-          Хайде, слизай моето момче- бай Петър скочи пъргаво от капрата и докато аз плахо се спусках от поклащащия се транспорт той пъхна един ръждясъл ключ в ключалката и катинара тежко се отключи- На всеки два три дни ще ти нося провизии, няма от какво да те е страх, тук човешки крак не е стъпвал от години

-          Къде се намираме? – гледах неразбиращо все едно съм на друга планета- Да не мислиш че ще живея на това място?

-          Майка ти каза да те оставя тук, каза че ще можеш да пооправиш това онова. Спокойно преди да падне зимата ще те прибера. Църквата е усамотена, жива душа не припарва насам. Оставил съм ти храна, вода одеала, абе всичко необходимо.

-          Няма да живея в църква- Бунтувах се  като всеки младеж на ръба на промяната, май предпочитам да ме бяха пратили в лудница- Връщам се с теб и си хващам влака за Варна- той само ми се засмя, стовари саковете и китарата ми и също толкова чевръсто скочи в каруцата и потегли надолу, а аз стоях и го гледах недоумяващо.

На това проклето място нямаше нищо, само стръмен склон от едната страна, непристъпно висока скала от зад, стара църква и гъста гора от другата страна. Събрах всичкия си кураж и пристъпих в древната постройка, слизаше се по две стъпала от камък, таванът за щастие се оказа достатъчно висок. По стените се личаха остатъци от стари стенописи, олтарът можеше да се каже че е запазен. В средата имаше сандъче с пясък, в което имаше недоизгорели свещи. В дъното на основния корпус имаше врата. Плахо се доближих до нея и я бутнах, оказа се че води до стълбище прокопано направо в скалата. Изкачих  се предпазливо и се озовах пред друга врата, бутнах я и зад зловещия стържещ звук открих стая, очевидно предвидена за спане, от огромния прозорец обърнат към пропастта като на длан се разкриваше цялата планина, гледката наистина си заслужаваше. Така както се бях надвесил през прозореца изведнъж чух нещо да стърже зад мен, на такова пусто място какво ли не си въобразява човек. Чудех се дали да се обърна, но в интерес на истината предпочитах да виждам заплахата, Бавно се обърнах и видях една купчина парцали да мърда, първо си помислих за мишка, но беше твърде голямо, после за плъх, гадина която мразех повече и то мишката. Взех една пръчка и лекичко побутнах мърдащия калабалък от парцали, определено беше нещо голямо. Престраших се и надигнах единия край на парцалите и срещу мен изскочи котка, при това черна като нощта. Направо ми идваше да си глътна езика от страх, облегнах се успокоен на прозореца и издишах задържания си дъх, докато котката се изнизваше надолу по стълбището. Е поне нямаше да ми е скучно.

    Цяла нощ ми се причуваха разни неща, скърцане, тръшкане на врати, катерене по скалата, какво ли още не.Едва бях задрямал, когато дочух мяукане, нямаше какво друго да е освен котката от вчера. Беше студено, облякох якето си и излязох на вън, меченето идваше откъм гората. Не знам защо реших да намеря котката, някак ми се искаше да е край мен. Кецовете ми постоянно се хлъзгаха по мократа шума, от всякъде ме здрависваха неканени клони. Виках я, но тя продължаваше да мяука, излязох до някакво поточе и я видях да стои на един дънер над водата и да се опитва с лапа да докопа едно коте заклещило се между два камъка във водата. Спуснах се по стръмния бряг и извадих черното коте от водата, а котката веднага го грабна от ръцете ми и го повлече по пътя по които бях дошъл. Нямаше смисъл да я гоня, ако искаше тя сама щеше да дойде при мен. Седнах край водата и се замислих колко би й харесало на Ели тук, тишината, хладината на планината и най- вече черната котка, тя обожаваше котки, дори обмисляхме да си отглеждаме една. Прекарах почти цялата сутрин заслушан в тишината на гората, нямаше коли, телефони, нямаше нищо друго освен мен и самотата. Слънцето напичаше приятно и мижайки срещу него се унесох. В съня си видях Ели, но не в онази фатална нощ, не ужасена, а щастлива. Седеше на един речен камък пред мен и гальовно прегръщаше цяло котило черни котета, успях да ги преброя дванадесет, а в краката й мъркаше майката. Смехът й отекна в гората. Надвеси се над мен и меката й коса ме погали, толкова топла, събрала топлината на слънцето. Сепнах се и с почуда установих, че черната котка лежи върху челото ми изтегнала се по цялата си дължина. Леко попипах грациозното й тяло, а тя усетила допира ми започна да мърка. Явно така ми се отблагодаряваше за спасяването на котето й. Взех я на ръце и я погалих зад ушите, това й хареса и тя сладко заби нокти в мен. Понесох я обратно към църквата, от която се чуваше тихо писукане. Щом наближихме котараната скочи от ръцете ми и със гъвкави движения се затича по посока на писукането. Последвах я и открих скривалището й, там зад олтара, там лежаха цели дванадесет черни котенца, едно малко мяукащо съзвездие. Или ме чакаше голям късмет или нещо ужасно предстоеше да се случи, но какво по- ужасно от това да загубиш любим човек по такъв нелеп начин. Това беше второто преобръщане в живота ми. В малкото скривалище имаше купчинки перушини и тук таме се мяркаше по някоя човчица или крилце. Погалих и не я и котенцата й. След онзи сън реших че, може би мама е била права и тук ще намеря покоя от които се нуждая, за да преглътна вината и болката . Огледах мястото, нуждаеше се от много работа, отвън в тревата бяха нахвърляни останки от всякакви строителни материали и инструменти. Заех се с работа, първо поправих иконостаса, изшкурих дървото и го лакирах, после се заех с реставрирането на стенописите, подходяща работа за един реставратор. Където и да отидех тринадесет черни котки ме следваха по петите, на Луна, така нарекох майката й стана навик да спи буквално на главата ми и някак си неусетно кошмарите се превърнаха, в това което трябва- красиви спомени. Работата не ми тежеше. Дядо Петър идваше от време на време и ми разказваше какво ли не. От както живеех при Луна сякаш нещо в мен се промени, не знам дали тя или усамотението ми подействаха толкова добре, но мисля че, отговорът е повече от ясен. Един ден дойде ред на прашната китара. В началото усещането беше странно, все едно да хванеш ръката на мъртвец, но после нещата сякаш си дойдоха на мястото. В началото само я държах и гледах към пропастта. Постепенно, някак неусетно под съпровода на мъркането на Луна и игривите боричкания на котенцата нотите започнаха да изникват в съзнанието ми, думите започнаха да се подреждат и мелодия и текст се заредиха под прашните струни. Луна сякаш разбираше всяка дума, сякаш усещаше болките ми и когато й разказвах за Ели лягаше върху гърдите ми и полагаше глава на сърцето ми. Котенцата нямаха дълбочината на нейната привързаност, но и те ме подкрепяха, донасяха ми някаква радост и облекчение. В нощите, когато луната светеше над дърветата, газеният фенер едва догаряше в старата камбанария и китарата шепнеше ритмична, любовна мелодия се чувствах най- свободен.

   Но лятото свърши, време беше да се върна в сивия и безличен град. Един ден дядо Петър дойде и натовари багажа ми в каруцата. Понечих да взема с мен Луна и „съзвездието” котки, но те се скриха от мен, упорито отказваха да си тръгнат, може би Луна беше разбрала преди мен че, ще се върна отново тук, не само да довърша работата си, но и да видя Ели, такава каквато трябва да я помня, усмихната закачлива и добродушна. Докато стоях на гарата и чаках влака си мислех за живота си при Луна, колко много се промени когато това очарователно черно коте влезе в живота ми и си помислих дали това не е съдба.Когато се прибрах майка ми и баща ми ме посрещнаха на гарата, връщах се там в планината всяко лято под предтекст че имам да реставрирам още стенописи и моята черна котка неизменно беше там с ново „съзвездие” котета все дванадесет на брой. Завърших магистърската програма по реставрация, записах албум от любовни балади изпълнени на китара, никога не забравих онзи петък 13-ти, както и моята Луна, в която съм сигурен че Ели е вселила частица от себе си и излекува кошмарните пристъпи на вината и самотата.В стаята ми винаги струеше светлина, най- вече лунна, когато свирех не се пренасях там долу на тротоара при безжизненото тяло на Ели, а при Луна, в старата църква миришеща на прах, прясна боя и опрощение.

  Винаги когато ме попитат какво прави през лятото отговарям  - Живях при една котка…….