Свободата на котката - Самира Душева

Една приятелка ми беше дала като'' подаръk '' ,една сиамска котка- да ви кажа тя беше най -глупавото животно ,което познавах . Една вечер, както си седяхме пред топлата печка, през зимата, тя ми разказа една история. Когато бях на три години ( сега съм на 5 ), аз бях голяма и угоена котка ,бях наивна и много глупава. Още на такава крехка възраст ,показвах всичката кокетност на животно, ненавиждащо уюта на огнището. Но въпреки превзетостта си, аз бях благодарна за късмета си, който ме бе настанил при приятелката ви. Добрата жена много ме обичаше. В дъното на една от стаите, аз имах истинска спалня ,с мека пухена възглавница и лека покривка. Храната ми също беше качествена ,не хляб ,не супа, а само месни деликатеси. До тук добре! Но при всичките тия екстри, аз имах само една мечта , да се шмугна през полуотворения кухненски прозорец и да избягам на покрива. Омръзнали ми бяха милувките на стопанката ми, не ме блазнеше и храната, от която тъй затлъстях. Дотегна ми от това щастие. Трябва да ти кажа, че не веднъж доближавах отворения прозорец и се взирах към покрива на съседната сграда .Там се препичаха две котки, блажено излегнали се под жежкото слънце и блажено премрежили поглед. Тази гледка за мен бе невероятно зрелище. От този миг аз разбрах.. Истинското щастие беше зад този прозорец, на този покрив. Най сетне се реших да избягам. Мислех си тогава че в живота трябва да има нещо друго освен пухена завивка и милувки. Един ден забравиха да затворят кухненския прозорец , през който обичах да наблюдавам. Промуших се през него и скочих на малкия покрив ,който се намираше под прозореца. Слънцето напичаше и топлеше тлъстото ми тяло.Всичко ми се стори прекрасно. Все още не знаех ,че котка като мен , не е създадена за горчивите радости на свободата. Със трепет се движех по покривите.Струваше ми се че ходя по кадифе. Радостта ми беше примесена с малко страх. Спомням си за изненадата, която за малко не ме събори от покрива. Двата котака изкочиха неочаквано зад един покрив и тръгнаха към мен със страшно мяукане. Аз неволно започнах да мяукам с тях. Но тогава те помислиха че съм доста глупава котка и казаха че мяукат от смях. Веселяците не разбираха глупавата ми реакция и се затъркаляха като топка по керемидите, нагорещени от слънцето. Забелязах че единият от котаците се отнесе особено добре към мен. Дори предложи да ме покровителства ,разбира се аз с благодарност приех. О! Колко далеч останаха милувките на приятелката ви! Аз пих жадно от дъждовните тръби и никога водата не е била за мен тъй сладка ,както тази. Един котак премина плавно и грациозно край мен, външността му ме изпълни с едно непознато за мен вълнение и чувство.Аз и другарите ми се спуснахме да посрещнем новодошлия. Аз надминах другите и когато се канех да направя комплимент на котака ,един от другарите ми жестоко ме ухапа по врата . Аз нададох болезнен вик. - Нищо! ми рече моя покровител, още има да си патиш като не разбираш!!! След няколко часова разходка, ужасно огладнях. -Какво ядете вие по покривите ? -попитах другаря си -котака - Каквото си намерим , отговори ми той. Напразно търсих нещо, с което да заситя нарастващия се глад. Най сетне забелязах че на масата на една тераса едно момиче остави закуска и влезе в стаята за нещо. Точно това търсех , си помислих наивно аз. И скочих върху масата и грабнах храната. Но момичето бързо изкочи отвътре и ме удари с метлата по гърба. Изпуснах закуската и избягах. -Какво си мислеше че правиш - ме попита котакът. Храната по масите може само от далеч да се желае. Бавно настъпваше нощта, а стомахът ми сериозно протестираше. Почти се бях отчаяла, когато котака ми каза че ще чакаме ,докато съвсем се стъмни . Тогава щели сме да слезем и да търсим храна. Когато стане тъмно! Казваше спокойно другарят ми- котак. На мен ми идеше да припадна от глад. Настъпи нощта, мъглива и смразяваща . Скоро заваля дъжд и задуха вятър . Слязохме долу, на изкаляната улица . Къде беше онази приятна топлина , лъчите на обилното слънце... С мъка си спомних за пухената си възглавница.. До една врата хората бяха оставили торба с боклук .Взех отчаяно да ровя вътре. Намерих само два оглозгани кокала и няколко консервени кутии. Моя прител ,котака ме разкарваше по сметищата до сутринта. Часове наред ,квасена от дъжда, аз зъзнех от студ и проклинах проклетата улица и проклетата си свобода. Котака ме забеляза че треперя и ме попита : -Много ли ти е студено ? -Да, много, искам си у дома ! отговорих аз -Искаш ли да те изпратя до къщата? -Разбира се, но как ще намеря дома си ? -Ела, аз вчера сутринта те видях от къде излизаш , сeга ще те заведа до там. Когато стигнахме, той, почтенния котак ми каза сбогом, без много вълнение. Когато си влязох вътре , приятелката ви взе една пръчка и здраво ме наложи по гърбината, за урок ,аз безмълвно и безропотно понесох всичко. Та така- довърши котката, щастието е да бъдеш на топло в една стая ,в която има храна. Имам предвид нас- котките.