ЖЪЛТУША - Йорданка Радева

Дядо Славейко беше 84- годишен старец, който живееше в края на селото сам в малката си къщурка, необезпокояван от никого. Годините му се бяха на-роили неусетно и сега му тежаха като огромна раница с камъни на гърба, но си я носеше.Очите му виждаха светлината, радваха се на слънцето и топлите дни като малко дете, а вечер уморени се притваряха и постепенно той се унасяше в дрямка. Преди това в съзнанието му се редяха спомени и картини от мина-лото, образи на близки и мили хора прииждаха и си отиваха, докато съвсем сънят превземе всяка клетка на тялото му и той се отпусне в неговите обятия. Така и осъмваше- както беше легнал. Напоследък сънят му беше дълбок и той ставаше сутрин отпочинал и ведър. Преди това обаче обичаше да се поизлежава, прехвърляше през това време през мислите си спомени, от които го болеше, но не можеше да избяга от тях. Сега беше сам. Много сам. И разбираше- със самотата не се свиква. Тя те дълбае постоянно, крещи ти в ушите, спъва те по пътя, отнема ти следобедната дрямка, съсипва ти апетита и разболява тялото ти. Душата ти страда, защото усеща самотата като огромна празнота, в която се оказваш ненужен и слаб дори на себе си.

И тази сутрин беше същото. Беше юли и от сутринта още денят обещаваше да е горещ. Сутрешната хладина раздвижваше всички- птичките пърполят из клоните на овошките в градината му, а хорът от песните им огласяше на вълни простора. От близкия двор петелът се провикваше гърлено, докато друг му отговори от съседите. Да, хубаво беше, мислеше си дядо Славейко, седнал на трикракото столче до оградата. Така можеше да вижда кой минава по улицата и да се заговори, че то тук, на края на селото почти жива душа няма.После ставаше бавно, отиваше да двете асми, извили натежалите си тела пред къщната врата и той често заставаше там пред тях и им говореше като на живи хора:
- Еее, мили мои! И днес осъмнахме. И вие като мен поостаряхте. Бях млад, когато направих тази къща за семейството си. Първо теб засадих, ти си по- голямата- и той галеше стъблото на първата асма- исках тук сенчица да ни правиш през лятото, а под теб тук – масата да сложа и с челядта си да посреща-ме летните обеди и вечери. Навън е хубаво ,диша се с пълни гърди, а и природата се усеща повече до късно през нощта.След време реших и другата до теб да засадя, дружка да си имаш , а и така сянката, която ще ни давате, ще е по плътна и по- голяма. Ще имаме и внуци, друго е тук под вашата сянка да играят- и дядо Славейко посегна към втората лознѝца. Личеше си,че е по- млада, стъблото ѝ беше по- тънко, но по плод не отстъпваше на първата. Тук децата му обича-ха да откъсват зърна от натежалите чепки, а по- къс-но и внуците му посягаха към тях. А той със стопанката си чакаха да узреят напълно и тогава вкусваха от сладостта на гроздовите чепки. Сега пак имаше плод, но не му се щеше… После посегна към някои поизсъхнали листа, откъсна ги и хвърли в кофата. Обед вече преваляше. Беше жега.Като че ли вятърът се е скрил в сенките на листата, а въздухът, нажежен до червено, сякаш звъни. Слънцето отгоре присмехулно къпе в жега всичко под себе си, а небето, почти загубило синината си, бледнее лице и въздиша. Няма дори птици под вишното да размахват криле. Жегата гони всичко живо в най- затънтените места на сянка, докато вечерта защъпука, носейки лека прохлада. Едно улично куче едва- едва влачеше умореното си тяло, изплезило език, погледна към дядо Славейко, който се беше облегнал на оградата, и подмина. Той постоя още минута- две така и пое към къщи. Къде ли да се дене… Вътре хладно, ама е още пò сам. Докато отваряше бавно врата, една котка се отърка в краката му и се шмугна преди него вътре. И тя търсеше хладина. Как ли го намери?.. До сега не я беше виждал тук- една такава рижава почти с любопитни очи и елегантно тяло.Затова я нарече Жълтуша- Жълторана, заради цвета на козинката ѝ, която я отличаваше от всички други махленски нейни подобни. Вътре тя обходи навред, за да се осведоми за всичко, после го погледна, нежно измяука и се качи на стола с лек скок.Старецът се почуди какво да я прави, но се сети ,че освен на хладно тук, може и да ѝ даде малко храна. От сутрешната му попара със сирене беше останало малко, взе една чинийка и ѝ изсипа остатъка в нея. После сложи чинийката на един вестник на земята. Гостенката му веднага скочи, усетила с тънкия си нюх, че има нещо за нея. Оттук нататък котката не се отдели от него. Кръсти си я Жълтурка.Две самотни души незнайно как намериха общ език, за да споделят тъжните си мигове на самотност.
Една вечер Жълторана не се прибра. Късно обаче самотният старец усети как нещо драска по врата, стана, отвори. Там беше тя… Сама. Жълторана се шмугна бързо вътре и се намести на любимото си място на леглото. Къде ли е била…Старецът изгаси лампата, легна и скоро заспа. На сутринта се събуди умислен. Беше сънувам нещо, но не помнеше… Знаеше само ,че беше с близките му, които вече ги нямаше. Дълго лежа така, докато дойде сам до идеята, че трябва да ги споходи. Там… в съседното село, където са погребани сестра му и зетят, родителите му и жена му. Така бяха решили приживе. Всички там, да са заедно. Как ще отиде… Трябва рано да стане, за да стигне по хладно и пешком. Все ще стигне- 5-6 кило-метра са, едно време им беше като игра, а сега…
На другата сутрин стана почти по тъмно. Още се виждаше месечината, беше приятно хладно и тишина. Дълбока тишина. Взе си едно шише с вода за път и шише с вино, за почналите си и тръгна. Вървеше бавно, често спираше на някой крайпътен камък за почивка, после пак продължаваше. Стигна по някое време. Купи си от първото селско магазинче кутия лимонови резанки и локум и пое пак към тях. Гробището беше на другия край на селото, та трябваше да го прекоси и него. Отби се по ред при всички, каза им по някоя дума, поплака си за тях, остави им от резанките и локум, приполя им с виното,запали по една свещичка за всеки и се сбогува. Знаеше, и за него има място тук. Когато му дойде времето. След това бавно затътри уморените си нозе по пътя. В центъра на селото имаше едно кафене. Вече беше отворено. Кой ли идеше тук… запъти се към него. Седна на една маса вън под чадъра и зачака. Все ще дойде някой. И като че ли го чуха. Дойдоха един след друг Драгой, негов връстник, след десетина минути приближи и Киро Чорбаря, така му беше прякорът от едно време и Михал Ветро-оказателя, че като млад все по баирите скитореше. Познаха го, а и той тях. И те се бяха попрегърбили като него. Самотията и тях ги беше налегнала, та затова всяка сутрин тримата се събираха тук, да се видят, че са живи и да си пият леблебията. Зарадваха му се, а той им поръча кафетата днес за Бог да прости, след като разбраха защо е тук. Поприказваха още малко и той реши да тръгва. Нищо че беше горещо, имаше път, ще гледа сенките къде са, че и той о тях. Така сам вглъбен в мислите си полека- лека стигна края на селото и продължи. След около 20-тина крачки го настигна лека кола и спря току до него. Врата се отвори и един младежки глас му подвикна:
- За къде ,дядо, в тая жега- и недочакал отговора му, го подкани- хайде, влизай в колата, и аз съм нататък.

- Благодаря, сине, едва промълви дядо Славейко, като очите му се напълниха- отивам си. Бях малко тук при моите хора, сега към дома.

- А не те ли е страх от тази жега, сега е най- тежко времето- продължи младият мъж, колкото да поддържа разговора.

- Тежко… ама трябва. Защото не зная после дали ще мога. То старостта е това- правиш каквото решиш, ходиш, където искаш, хапваш, когато си гладен, спиш до насита, ако можеш… Когато старостта иде, не пита, но не всеки може да я достигне. – И въздъхна.
Младият мъж го погледна. Личаха си годините по бледото му лице. Извехтелите му дрехи издаваха безгрижието на стареца за това как е облечен. И веднага се досети- сам е.
- А ти… накъде…- запита след малко мълчание дядо Славейко.

- Да те закарам. Ей го де е твоето село. На един хвърлей място. Дядо ми се обади. Били сте заедно долу. В кафето. Дядо ми Киро се обади- нали сте модерни вече… с телефони. А аз съм тук за два- три дни само, така че късметът си е чисто твой.

И докато се поразговорят, пристигнаха. Колата спря пред портичката му, а там върху нея, като кацнала беше Жълтуша. Старецът слезе от колата, понечи да покани момъка, но той го изпревари. Взе си довиждане с него и бързо колата му се скри зад края на улицата. Сега трябваше да си почине в стаичката на хладина и после ще мисли какво ще прави.

Полегна на леглото, а до него се сви котарана. Подремнаха и двамата, после той стана и реши нещо да похапне. Беше гладен, а залъкът му не вървеше. Много често се връщаше назад във времето и спомени предизвикваха сълзите му. И днес така. Остави вилицата и се загледа през прозореца. Какъв живот беше…

Спомни си как се ожени за Върбинка от селото. Беше някак като на шега, след като любимата му девойка по волята на родителите си се омъжи за друг. И двамата не бяха щастливи с браковете си, но продължиха. Дядо Славейко се радваше на двете си момчета, изучи ги и сега със семействата си са в големия град. Но жена му почина млада. Едва 45- годишна беше и той трябваше да се справя сам. След две години почина при катастрофа и съпругът на неговата изгора от младостта му- Петра. Каква съдба само… Минаха още 5 години. Но сам не се стои. А и като че ли мислите му все към нея летяха. И тогава той реши- ще иде при нея и ще говорят. Ще ѝ предложи да си съберат самотията и да продължат напред. И го направи. За своя голяма изненада тя се съгласи. Явно предишните чувства не бяха напълно угаснали. Жарта им се разгоря и те бяха повече от щастливи. Така вървяха редом един до друг в годините в разбирателство и обич. Дори децата им се възхищаваха. Докато дойде оня лош ден, в който разбраха ,че Петра е болна от нелечима болест. Ходиха къде ли не- спасения нямаше. Тя беше вече на 70 години, все още запазена жена и хубава, ала болестта бързо я повали и тя се предаде. И ето вече колко години след това дядо Славейко не може да я прежали. Повърти се вкъщи, та току си припали свещица за нея и сълзите му тръгнат. Мила жена беше, кротка и блага. Знаеше как да те погледне и как да ти каже добра дума, кураж да ти даде и да те успокои. Но си тръгна рано. Така и почина, като го гледаше и държеше за ръка. Вероятно ѝ беше по- леко, тръгвайки по бялата пътека за нататък. Сега вече и той чувстваше, че силите му намаляват. И сам не разбираше как го прави, но щом вечерта полегне над стихналата земя и той се отправяше към леглото си, неволно се преместваше на мястото, на което тя спеше. Може би така му беше по- леко и сънят по- бързо притваряше очите ми… Знае ли човек…

      Телефонът му стоеше винаги в джоба. От време на време синовете му се обаждаха и това е. Скоро идеше рожденият му ден. Искаше да ги събере всичките- своите и децата на Петра, да идат до нея и до майка им, а после да се почерпят за негово здраве. Така и направи. Малко трудно, но успя да се обади на децата си и на дъщерята на Петра. След два дена щяха да пристигнат. И реши да се приготви.Да поизчисти, колкото може, за да не се срамува и той, и те. В петък вечерта пристигнаха всички. Надонесоха какво ли не за стареца, а той с просълзени очи ги прегръщаше и се въртеше насам- натам, не знаейки къде да се дене от радост. Решиха в съботния ден първо до гробищата, а после всички на обяд в край-пътния хан наблизо току между двете села. Така и направиха. Беше шумно и весело. Внуците, вече големи и те, току притичваха до него да го разговорят, друг да му нареже на дребно пържолата, трети да му налее м в чашата каквото поиска. Радваше им се от сърце, но още по- радостно му беше, че децата му- неговите и на Петра, се разбираха.Към края на обяда рожденикът се сети и за своята Жълторана вкъщи. Зави в една салфетка останалите късчета от пържола-та в чинията си за нея и тръгнаха с корите към вкъщи. Следобедът беше шумлив, но беше пък хубаво. Оживи се и неговата къщица, ечаха младежките гласове, а синовете му се заеха да пооправят вън тук- там каквото могат и се нуждае от мъжка силна ръка. Той ги гледаше, сърцето му потрепваше в забързан ритъм, а очите му светеха от доволство и радост.Вечерта решиха да вечерят тук.Изнесоха голямата маса навън, на плочника, направиха барбекю, салати и всички седнаха дружно около масата. След вечерята се запътиха към стаите. Имаше за всяко семейство по стая, че и за внуците едно. Пожелаха си спокойна нощ, а дядо Славейко преди да си легне обиколи всички, подържа ръцете им в своите, пожела им да бъдат добри хора и отговори през живота си, а внуците си целуна с влажни очи, прегръщайки ги с треперещи ръце, едва продумвай-ки им тихо:

- Бъдете ми живи и здрави! Видях ви… напълнихте ми душата. Бъдете благословени, деца мои, и нека имате лек и щастлив път в живота си.

После мълчаливо се обърна, изтри с длан бликналите сълзи и пое към малката кухни-чка, където напоследък преминаваше живата му. На леглото му свита на кравай го чакаше неговата Жълтуша. Той си легна пак там, на мястото на Петра, а котката се сви до гърба му и замърка. На сутринта всички се размърдаха и един по един започнаха да излизат от стаите си. Михаил, големият син на дядо Славейко, влезе в кухнята и отиде до баща си, говорейки му тихо, за да не го стресне:

- Хайде, тате, добро утро, вече всички са на крак и са вън на масата. Ще правим закуска.
Приближи до леглото. Старецът не реагираше. Хвана ръката му- беше студена. Беше починал в съня си. След като събра всички да се видят на живо, никой не разбра, че той фактически и се сбогуваше с тях. Навярно бе предусетил края си. Напоследък дишаше тежко, въздухът не му стигаше, нямаше и сила, но не искаше да ги тревожи.Знаеше- всеки има своя край в живота си, от който започва другото начало за там… отвъдния свят, където го чакаха другите, любимите му хора. След себе си оставяше своите млади с внуците, те да продължат пътя му. И една Жълтуша, коя-то до последните му минути живот беше до него. Сега тя гледаше с широко отворени очи притеснените хора наоколо, побутваше с лапичка по ръката починалия старец и след като нямаше отговор, извиваше тихо проточено мяукане.

На другия ден преди обяд погребваха стареца, а камбаната на селската църквица известяваше на всички в селото за неговата кончина. Към обяд колите с катафалката поеха към съседното село, където бяха погребани и другите им близки. Там имаше място и за дядо Славейко. А горе вече го чакаха и най- вече неговата Петра. Котката се беше вмъкнала в първата кола и втренчено гледаше тази пред тях, в която бе
старецът на път за оня свят, от който нямаше връщане. Към селото когато поеха, в нито една кола котката я нямаше. Тя беше останала там, на гроба му, разбирайки кого е загубила. Тъжното ѝ мяукане огласяше селските гробища. Тя беше неговата оплаквачка. Сега вече си нямаше никого и сама, като преди, ще търси отново тихия дом с двете асми отпред, в който студът и празнотата ще бъдат единствените му гости.