ДЕЦАТА НА САРА - Василка Дойчева

            Сара тихичко полегна под рехавата сянка, която намяташе върху двора току-що разцъфтялата слива. Притвори очи и се приготви да подремне блажено след обилния обяд, който стопанката й поднесе. Наоколо кръжаха събудени от топлото слънчице крилати Божи твари, но на Сара сега не й се играеше с тях. Тя протегна предните си лапички, положи върху тях рижавата си главица, замахна вяло два-три пъти с опашката си и замря. Човек би помислил, че е заспала дълбок следобеден сън. Но малко по-наблюдателният щеше да види, че ушичките й стърчаха, готови да уловят и най-малкия шум в двора на стопаните. По някое време долови нещо като цвърчене. Ушетата й щръкнаха още повече. Отвори очи и лежейки, се поогледа наоколо. Ноздрите й доловиха неприятна миризма, която насочи погледа й натам, откъдето идваше. Върху плетената ограда, която делеше предния двор на къщата от задната му страна, където стопаните сяваха зарзават и отглеждаха овошки, беше легнало нещо. Сара скочи, приближи се и залая. Нещото не помръдваше. Миризмата беше дразнеща.

 

            Докато Сара разучаваше източника на дразнене, отново дочу цвърченето. Този път по-близо и по-ясно. Сякаш идваше от сайванта в другия край на стобора. Кучето заситни предпазливо натам, като непрестанно душеше въздуха. Опашката застина на една страна, а ушичките насочваха кучето в правилната посока. Непознатият звук идваше от затворената врата на сайванта. Приличаше на тихо, безпомощно скимтене. Сетивата на кучето се напрегнаха. Не познаваше този звук. Беше жален, диреше помощ. Сара подуши вратата – нищо непознато. Завъртя се около сградата, дирейки откъде да влезе. Обиколи я един-два пъти и отново се спря пред вратата. Побутна долния край с муцунката си, но дъските не поддаваха. Скимтенето или жалостивият вик не преставаше. Сара започна нервно да лае, но това никак не й помогна. Вдигна глава и задуши въздуха наоколо. Имаше нещо, което я караше да се чувства тревожно. Трябваше да влезе, трябваше да види откъде идва това скимтене. Забрави напълно за нещото, което беше на оградата. Опита се да захапе долния край на вратата, но това не доведе до нищо. Лъхна й на влага. Това я накара да разбере, че там долу, под вратата, земята няма да е толкова твърда и Сара усърдно се зае да копае дупка с предните си лапички. Трябваше да побърза. Звукът беше утихнал, но това не я правеше по-малко тревожна. Риеше пръст, хвърляше я със задните си крачета и пак душеше, и пак риеше. Дупката полека-лека се разширяваше. Сара на два пъти пробва да влезе, но все не успяваше. Продължаваше да изравя отвора и на третия опит успя. Провря най-напред главата си, подуши въздуха, огледа се, наостри слуха си, но не усети нищо, което да я застрашава. Полека вмъкна и тялото си, пак се огледа и залая. Нищо. Само лека, едва доловима миризма на нещо непознато, което караше корема й да се свива от топъл спазъм. Сетивата й доловиха едва забележимо раздвижване под една купчина стари дрехи. Насочи вниманието си натам и предпазливо се приближи. Не спираше да души въздуха. Захапа крайчето на някаква дреха и я засурна. Цвърченето се засили. Сара отново задуши въздуха. Нямаше тревожни сигнали. Имаше само зов за помощ. Така го усети, това караше утробата й да трепти. Отново се приближи до купчината парцали и зарови муцуната си в тях. Следващият парцал, който успя да издърпа от купчината, разкри пред нея две живи мърдащи топчици. Имаше и още една, но тя сякаш не помръдваше. А и миришеше по-различно от останалите.

 

            Усетили промяната около себе си, котенцата се разшаваха и отново нададоха жалостивия си вик. Сара стоеше объркана и не знаеше какво да прави. Тези същества определено не бяха заплаха за нея. Търсеха помощ, плачеха от глад, от страх, от безпомощност. Сара се огледа набързо и реши да действа. Онази тръпка в корема й я караше да взема правилните решения. Захапа нежно едното котенце по вратлето и го замъкна в другия край под изоставеното каче за сланина. Върна се и за другото. Примъкна и него и махайки с опашка, се опита да ги оближе. Малките котенца вдигнаха муцунките си и ги навряха в мекото коремче на кучето. Сара продължаваше да ги ближе. Ставаше й хубаво, когато усещаше влажните им муцунки да докосват зърната й. Тогава и тръпката в корема й сякаш се увеличаваше. Полегна кротко до тях и се остави на малките космати топчици да търсят зърната, от които очакваха храна. Лапичките им умело докосваха кожата около влажните зърна, а Сара примижаваше от удоволствие. Съзнанието й обаче говореше, че тези малчугани очакват от нея храна. Тревожността отново я обзе. Нещо топло имаше в гърдите си. Тази вечер Сара не излезе да се нахрани. Напразно стопанката й я викаше. Кучето чуваше подканващия й глас, но не смееше да мръдне. Меките топчици се бяха свили в топлата прегръдка на корема й и бяха заспали. А от недрата на утробата й нещо я зовеше. Зърната й набъбваха и ставаха по-чувствителни. Това я караше да усеща още по-силно глада, с който я захапваха малките от време на време. Трябваше, трябваше да ги нахрани, защото иначе щеше да ги загуби. Сара продължи да ги притиска към корема си през цялата нощ, а те упорито и жадно масажираха с лапичките си гърдите й.

 

            Нещо се случваше с нея! На сутринта усети гърдите си пълни. Когато за пореден път жалостивите звуци запълниха тишината, кучето побутна муцунките на малките към гърдите си. Те я захапаха и след малко Сара усети нещо топло да разлива блаженство по тялото й. Тя кърмеше, беше станала майка! Грижливо прибра с лапичките децата към себе си и кротко се отпусна. Това беше… Сара се унесе в дрямка. Котенцата и те заспаха, напълнили малките си коремчета. Сара за пръв път стана майка.

 

            Вечерта, когато стопаните й отново се прибраха в дома си, леля Дима отново потърси кучето. Първо видя на оградата умрялата си котка. Сигурно беше хапнала някоя отровена мишка на полето. Тази година се бяха навъдили много и работниците по къра слагаха в големи количества отрова за плъхове. Отвори вратата на сайванта и видя разхвърляните дрехи. Намери и умрялото котенце. Сара я нямаше. Тъкмо да излезе и дочу лек шум изпод старото каче. Повдигна го и ги видя. Сара кротичко лежеше на земята, а двете осиротели котенца лакомо сучеха топло мляко от напращелите й гърди. Леля Дима се прекръсти и пошепна:

            - Хайванче! И то душа носи. И то майка станало… Като при хората, Божке ле! Един ги ражда, а друг ги осиновява и се грижи за тях.

           

            И се затича към къщи да донесе храна за всеотдайната майка.