Телефонът - Светлин Трендафилов

Телефонът не спираше да звъни, а Велина отключи вратата, жонглирайки с  тежките чанти. Щом ключалката изтрака, всичко се сгромоляса на теракотения под в коридора, а тя с облекчение вдигна слушалката:

– Да, моля? …Всичко е наред, мамо, да… не се тревожи… имам много да ти разказвам… офф, хайде като се видим… добре де, тези дни… окей- обещавам ти… ще дойда… хайде, ще се чуем пак…

    Момичето отегчено затвори и се спусна към терасата, подминавайки шарения хладилник, щедро накичен с магнитчета и картички с котки, излезе навън и се вгледа в небето. Часовата разлика затвори клепачите ѝ и тя неусетно потъна в красиви и почти нереални спомени…

***

   Дните се нижеха неусетно, а слънцето галеше стените на апартамента. Зеленината оправдаваше все още хладния въздух, а птиците поемаха функцията на будилник. Телефонът звънеше все така ведро, но Велина подминаваше неговия сигнал заради по- належащи задачи. Една ясна съботна утрин, тя най- накрая се спусна до ,,Дунав” 11- улицата на старата къща, в която бе минало детството ѝ. Нещо повече- това бе мястото на най- хубавите ѝ спомени. Самата тя не знаеше защо вече идва все по- рядко, но винаги щом отвореше боядисаната в бяло китна портичка и прекрачеше прага на двора, я обземаше странно спокойствие…

– Мамо, пристигнах! – провикна се тя.

   Момичето отвори вратата на къщата, а отвътре като на пружина скорострелно се подаде малкото черно коте Рамзес. Приличащ на таласъмче, той любопитно я огледа от глава до пети, след което безразлично я подмина с видимо пренебрежение, насочвайки царственото си внимание към случайно търкулнало се в ъгъла кълбо прежда.  Майка ѝ все говореше за него- дори го издигаше до статуквото на стопанин на къщата с думите: ,,Котката при която живея…”

      И наистина- в ролята си на стопанин  съществото с лъскава катраненочерна козина алпинистки покори купчина стари книги със завидна ловкост, след което снажно се излегна върху тях като свинкс, демонстрирайки такъв бохемски комфорт, който накара Велина да се почувства като гост в собствения си дом…

– Мамо, тук ли си?  – провикна се тя отново, но и този път  получи тишина в отговор- ,,Явно е мръднала при някоя съседка или до магазина”–  помисли си тя.

     Момичето извади луксозна бяла блуза на червени рози, от която все още висеше етикет на испански и внимателно я сложи на масата.

– Да ѝ дадеш това от мен, чу ли, Рами?

     Котарачето екстравагантно я изгледа с видимото отегчение на аристократ, но все пак одобрително трепна с мустачки в отговор, след което невъзмутимо се прозя широко.

    Велина се спусна по пътеката и затвори портичката след себе си…

***

   Деветият месец настъпи, а въздухът с кристална яснота запечатваше глухия пукот на всяка капка дъжд, целунала тротоара. Велина се събуди, но не виждаше смисъл да става от леглото. Избърса подпухналите си очи и се надигна едва. Стените тягостно я притискаха от всички страни и макар и в компанията на Рамзес, тя се чувстваше по- сама от всякога. Погледна навън, но не видя нищо, освен размазаното си от дъждовните капки отражение. Отвори прозореца, а навън въздухът носеше аромата на печени чушки и хладина. Децата в края на улицата ритаха кестени, а някакъв бездомник до контейнера отсреща се бе издокарал в луксозна бяла блуза на червени рози, от която все още висеше етикет на испански. Рамзес се качи на леглото, легна в скута ѝ  и съпричастно замърка. Велина задавено преглъщаше сълзите си, а телефонът не спираше да не звъни…

 

21.07.2018