Котешка душа - Калина Иванова

В началото, като малка пухена топчица, живеeх със странно семейство двукрачковци. Детето им крещеше и ме измъчваше, а големите редовно ме подритваха. За това пък забравяха да ме хранят. А на себе си угаждаха по няколко пъти на ден. Единственото ми спасение от издевателствата беше да си покажа ноктите и да разпертушиня ръката на мъчителя си за секунди. След един подобен инцидент, най-сетне решиха да се отърват от мен. Дойде да ме вземе един друг двукрачко. Не бях го виждала. Изглеждаше тъжен, но знаех на какво са способни те, така че и в новия си дом, редовно показвах нокти, къхках и размахвах лапи. Тези поне  ме хранеха редовно и избягваха да се занимават с мен. Явно не им се искаше да ги издраскам. Всичко вървеше добре, докато един ден в къщата се засели странна непозната. Очаквах всеки момент да си тръгне, но тя упорито стоеше. Не стига това, ами постоянно ме търсеше, галеше ме с нежните си ръце, прегръщаше ме и ме гледаше със светнал поглед, докато се храня. Не се страхуваше нито от дългите ми нокти, нито от острите ми зъбки. Забелязах, че с нетърпение започнах да очаквам прибирането ѝ вечер. Дори  стоях до вратата, за да чуя отдалеко стъпките ѝ. Спрях да се крия, да драскам и да ръмжа. Научих се да мъркам в ръцете ѝ. И на другите  в къщи взе да им харесва да ме държат из ръце. Разбрах, че съм красива, от начина по който ми се радваше. Почувствах се обичана, когато ми позволи да прекарвам нощта при тях в леглото. Научих се и аз да спя така - завита с юргана и с глава на възглавницата. Беше прекрасно. Аз първа усетих новия живот в коремчето ѝ. Дори тя не предполагаше още. Първа чух малкото сърчице, долепяйки телцето си до нейното. Идваше нещо ново и светло. Играех си вечер с бебешката душа, която чакаше да се роди. Беше момченце. Разказвах му как ще си играем като поотрасне. Когато се роди не можех да си намеря място от щастие. Лежах до креватчето му и го пазех денонощно. Гледах как расте с дни. Внезапно се появи една друга странна непозната. Дойде за малко. Изглеждаше важна. Прегледа малкия ми приятел. Бях любопитна и се приближих  да видя какво става.

- Какво е това? - скара се гостенката на моята двукрачка. - Трябва веднага да махнете котката! Не знаете колко е опасно!

Тя се натъжи. Не искаше да ме прогони. Само спря да ме пуска в стаята при бебето, спря да ме гали, за да не пренесе някоя лоша зараза. С дни стоях пред вратата и молех да вляза при тях. Не смеех да вдигам шум, за да не събудя малкото си приятелче. Молех само с поглед. Тя тъжно ми се усмихваше, не смеeйки дори да ме докосне. Спрях да се храня. Спрях да пия вода. Стоях и чаках да се смили и да ме прибере вътре в спалнята. На третата вечер, усетих, че си отивам. Почувствах се много зле. Скрих се под масата и започнах да повръщам. Едва тогава тя разбра какво става. Видях ужаса в очите ѝ. Знам, че ѝ се бяха струпали много тревоги напоследък. Грабна ме и ме притисна до гърдите си. Качиха ме в странна бучаща къщичка на колела и ме заведоха в огромна сграда с дълги коридори.

- Моля Ви, направете нещо! - умоляваше тя човек със зелена престилка.

Той каза това, което вече знаех:

- Прекалено късно е. Обезводнена е. Само ще удължим агонията ѝ.

По пътя към къщи плака през цялото време:

- Аз съм виновна! - повтаряше тя. - Аз я изоставих. Тя умира от мъка. Накарах я да ме обикне, а после страхливо я изоставих. Аз съм лош човек...

Сълзите ѝ падаха на едри капки върху мен. Сложих главица на топлата ѝ длан. Отново бях щастлива, разбирайки, че не е спирала да ме обича и котешката ми душа отлетя като перце подхванато от вятъра към небесните селения на душите. Колко котки успяват да почувстват човешката любов.  Любовта, при която прескача онази искра на духа, имаща потенциала в някое от следващите прераждания да се разгори.