„Котката, при която живея” - Ели Бакърджиева

  Още помня този декемврийски ден. Облаците се бяха надвесили над града, който не беше много оживен, все пак беше зима и всички си бяха вкъщи, на топло пред камината. Аз и баща ми бяхме излезли навън. Какво правехме? Ходихме до зоомагазина. Но наистина, защо през най- студения месец в годината ни беше хрумнало да ходим там? Да, трябваше да купим храна на рибките. Това беше, наистина…Но на връщане, газейки из кишата и снега, видях нещо, не знам дали е било подарък от някой, или е било изоставено, но знам само, че беше там, за да го видя. Видях малък силует, който просто седеше сгушен в снега. Подръпнах студената и синя от студа, ръка на баща ми. Той също го видя. Беше котенце. Черно малко котенце. Той ми каза, че ще го вземем, но само докато зимата отмине. Аз се съгласих, тогава, но в главата ми се навъртяха мислите, че то ще си остане при мен завинаги.

  И така стана. Сега това малко същество, което открих преди време, седи на дивана и ме гледа така, сякаш чете мислите ми. Бела. Така се казва. Всеки ден, когато бях заплесната от многото работа и забравех да я нахраня, тя ме гледаше лошо през целия ден. Онзи поглед. Даа, впитите в мен очи. Така разбирах, кога съм пропуснала. Сякаш тя командваше всичко. Сякаш онзи ден, тя беше открила мен и сега аз живеех при нея. Разхождаше се из апартамента сякаш беше неин. Когато бутнеше някоя ваза и тя паднеше ме поглеждаше пренебрежително, сякаш ми казваше: „ Какво ме гледаш. Няма ли да почистиш.”. Всъщност си мисля, че понякога „чувах” как си го мисли. Ами да, поглеждаше счупената ваза и след това поглеждаше към мен. Или когато се гледах пред огледалото, поглеждаше ме и сякаш извърташе поглед на една страна с досада в очите. Явно искаше да ми каже: „ Какво се гледаш толкова, каквото и да облечеш, все си си ти.”. Но въпреки това си я обичах. Знаех, че е специална. А може би беше специална само защото е моя? Или аз бях нейна…Не знам. Но знам само, че сме заедно и, че ще бъдем заедно. Всеки път щом ме погледне, си спомням онзи ден.

  И така денят си отиде. Луната се показа и си легнах. Бела също. Сънувах много дълъг и странен сън. Отново декемврийския студ. Влагата. И усещах ръката на татко. Прибирахме се от зоомагазина. Видяхме котето отново. Но този път не можах да дръпна ръката на баща ми, нито пък да извикам, сякаш се задавих от вятъра, който духаше право към лицето ми. То остана там. И не можах да го взема?! Трябваше да се върна. Исках да дръпна ръката на татко, за да се пусна от него и да се върна, но когато опитах да се върна при Бела някой ме хвана и ме издърпа. Отворих очите си и отново бях при татко. А той крачеше напред все едно нищо не се беше случило. Прибрахме се. Стоплихме се на камината и си легнахме. Бях уморена, но исках да стана и да отида да взема Бела. Опитах се да стана, но не можах. Сякаш имаше нещо тежко върху мен. Втори опит. Неуспешен. По някое време съм заспала.

  На сутринта всичко беше нормално. Закусихме, всеки правеше това, което трябва. Аз не обелих и дума. Просто седях на дивана. Без да кажа нищо. Бела я нямаше. И сякаш нещо липсваше, сякаш част от деня беше изрязан. Тогава се сетих- вазата на мама си беше на мястото. Точно в този ден тя падна и се счупи. Бела се беше облегнала на шкафа и го беше разбутала. Затова падна. Всъщност тогава също ме гледаше така, с онзи поглед…От тогава ли е започнало всичко? В този момент всичко изчезна. Озовах се в кухнята. Не беше същия ден, личеше си- навън беше слънчево и топло. Това беше денят, в който за първи път забравих да нахраня Бела. Отново се сетих…от тогава ли беше лошото гледане през целия ден? Тогава алармата за пушек в кухнята започна да пищи, но нямаше пушек, нищо не гореше, всичко си беше наред. Изведнъж всичко изчезна. Ярка светлина ме ослепи…

  Събудих се. Сутрешната аларма на телефона ми пищеше. Бела беше до мен на леглото, впила светлите се очи в мен. Приближи се и я гушнах. Усещах как диша и почти улавях туптенето на сърцето й. Всъщност тази аларма беше за нея. Трябваше да я нахраня. Какво съвпадение. В деня, който сънувах последно също бях станала в седем и половина сутринта.

  Тогава осъзнах. Нито аз бях опитомила нея, нито тя мен. Взаимно се бяхме опитомили. Аз научих нея на нещата, които трябва да знае като моя котка, а тя научи мен на нещата, които трябва да знам като неин човек. И двете си бяхме втълпили определен ред, който трябва да спазваме, докато сме заедно. Или завинаги…