Котката, при която живея - Николина Барбутева

     Домашните котки са едни облагодетелствани четириноги. Получават грижи, подслон, храна, една дузина поклонници и са обичани от всички, защото са красиви, а са красиви, защото са „гледани“, както казваме. Дори и котето да е било мърляво и бездомно в момента, в който влиза в един любящ дом, става преобразено. Сгушва се в нечий скут и получава топлината на стопанина си безрезервно. Получава внимание само с едно „мяу“. По цял ден си стои на топло и наблюдава своите бездомни събратя от прозореца или терасата. И какво ли си мисли в този момент нашето домашно и обичано коте докато гледа навън? Няма как да знаем, но със сигурност е щастливо, че то има по-различна съдба, защото навън е винаги студено, тъй като няма кой да те обича. „Вън“ не може да бъде дом. „Навън“ ти си ничий, а от това няма по-страшно.

     Да не си помислите сега, че имам домашен любимец? Не, нямам, защото мама не ми дава, както биха отвърнали децата, но това не пречи да не обожавам и да не помагам на всички котки, с които ме е сблъсквала съдбата. Харесвам ги всичките. В тези, които нямат дом виждам такава борбеност, каквато няма дори и в някои хора. Хъс за живот и оцеляване, който ги прави непобедими. Котката се бори за всичко – за територия, за партньор, за храна, защитава потомството си и себе си. Не се предава, защото поражението значи смърт. Може да бъде нападателна или кротка. Дори и да бъде прогонвана от някъде, пак се връща. Никога не знаеш как ще те атакува или колко много нежност може да ти дари в един миг. Дори и в котешката непредвидимост има чар и дяволитост, която толкова много обичаме. Или поне аз със сигурност.

    Никога не подминавам бездомна котка. Винаги я забелязвам. Невинаги имам храна, която да й поднеса, но имам ласки в изобилие, които не скъпя и виждам колко са благодарни тези същества, когато получат чаканото милване. И за хората, и за животните то е безценно. Колко ли много хора като бездомни котки чакат да бъдат погалени? Със сигурност много, но разликата е, че котките често сами си казват с поведението „погали ме, обичай ме“, а хората невинаги. Защо ли? От страх, срам … може би. Май ще се окаже, че хората сме по-прикрити и от котките, но не се и учудвам. Ние сме друга порода, от друг вид, нечистокръвни.

      Всички тези бездомни същества са „котката, при която живея“ – един целокупен образ, в който разпознавам и себе си иначе не бих обичала толкова много тези животни. В тях разпознавам себе си. Имам много от техните черти – любвеобилна съм, правя каквото си искам, мога да бъда манипулативна, умилкваща се, потайна, грациозна, обичаща ласките и настоятелна, когато искам нещо и същевременно се чувствам без дом и даже необичана на моменти като бездомна котка. И също като тях ближа раните си сама, но по човешки тая болките в себе си. Раните минават, но белезите остават. Ала „грациозно“ пред моите себеподобни ще кажа, че съм добре и че нищо ми няма.

      И животните, и хората търсят любов, прегръдка и се страхуват да бъдат отхвърлени. Ритниците винаги болят. Удрят не само тялото, а и душата. Не зная животните след колко време забравят, когато са изритани, но при хората тази болка не отшумява лесно и бързо. Котките не се преструват, когато ги боли, но хората –да, но пък те за разлика от нас не могат с думи да изразят, когато са наранени. Не зная защо Бог не ги  е дарил със слово, може би защото ги е дарил с други качества. Някои от тях са сигурно и неподозирани за нас. Котките са странен и неопознат свят. Див и същевременно и неопитомен. Все остава нещо неопитомено у тях. Дали и при хората е така? Дали? А може и да не сме чак толкова непокорни. Ако някой знае отговора, моля, да ми каже. Аз все още го търся за себе си.

    Но да се върна на „котката, при която живея“. Както казах за мен тя е събирателен образ. Когато се намирам сред бездомните котки, аз по-скоро съм в техния свят и те ме приемат без предразсъдъци. Не си мислете, че са хитри дяволчета, които искат да се облагодетелстват от моята добрина към тях. Смятам, че те имат достатъчно развит инстинкт, който да им подскаже на кого да вярват и на кого – не. Ако не им вдъхвах доверие, щяха да ме игнорират и да си вървят спокойно по пътя. Убедена съм в това. Котешката интуиция е прословута и непогрешима. Инстинктът е най-сигурното, което имат животните, а ние, хората, често съзнателно не се вслушваме в шестото ни чувство, което е нашият инстинкт. Съмняваме се в него, а после се упрекваме, че не сме го послушали, но сме твърде горди да си признаем грешката.

     Сянката на нощта леко се приплъзва навън. Напомня, че е време да посетя моите другари по съдба. Надявам се, че и този път ще ме приемат за малко в обществото им. Обещавам си, че ще бъда добра с тях, както обикновено. Ще ги милвам по главичките като малки деца и веднага щом ги повикам те ще откликнат на моя зов. При тези същества се чувствам разбрана, защото не ме упрекват. От тях съм почувствала само обич, с която им отвръщам също. Любовта на тези бездомничета ме стопля вътрешно и ми дава увереност, че съм сторила нещо добро не само за тях, но и за себе си, а доброто винаги се отплаща. Може би не тук и не сега, но в бъдеще – да.