Да носиш котка в сърцето - Йорданка Радева

Галин живее на третия етаж в малка жилищна кооперация. Домът му е с прекрасен изглед към планината и когато вън е жега, при него е приятно и хубаво. Наследи апартамента от родителите си, които бяха загинали при автомобилна катастрофа, а до тогава живееше в една мансарда с приятелката си. След злополуката се преместиха тук, устроиха го, както те искат, и заживяха заедно. Отначало всичко вървеше добре. Прибираха се от работа, разпределяха си задълженията, имаха време и за удоволствия. Той работеше в голяма фирма, която изискваше точност и лоялност. И  то ѝ се доказваше всеки ден със стриктност, акуратност и изпълнителност.Заплатата беше повече от добра и той работеше с усърдие. Колективът бе почти мъжки, затова щури мисли не му идваха на ум, нито пък евентуално да се заглежда след млади колежки. Разбраха се с Лили, така се казваше неговата изгора сега, а тя беше красива, умна и много отговорна към всичко, до което се докосне, тук  в този дом да живеят и градят живота си. Тя го обичаше и той беше сигурен в това. И той мислеше, че  я обича. До оня момент, когато срещна по стълбите на блока едно младо и красиво създание, което веднага му спря дъха. Поздравиха се набързо, преплетоха погледи за миг и това е. Но тя остана у него като красиво видение, което го преследваше вече и не му даваше мира. И все по- често се улавяше, че иска пак да я срещне. Не знаеше нищо за нея- нито откъде  е и дали тук живее. А вечерите вкъщи минаваха по установения ред- прибиране след работа, вечеря, баня и после в леглото. Понякога гледаха заедно някой филм или четяха книги. Любовта им бе преминала в следващата фаза, поне така мислеше той, когато имаш грижата и за другия, и знаеш всичко за него, предвиждаш отговорите му и знаеш предварително реакциите за всичко. Като че ли се познаваха от години, а бяха само от две години заедно. Веднъж се прибра с пълни торби от супера, а Лили вече го беше изпреварила. Тя се въртеше в кухнята и щом той влезе, тя го започна от вратата:

-          Мило, хайде да поговорим.- И го погледна изпитателно.

-          Добре… Проблем ли има?- попита той и зачака, като вадеше продуктите от

торбите.- Хайде, слушам те внимателно. Не гледай, че върша и друго- и се усмихна.

-          Не… по- добре, седни. Сериозно е. Имам някои притеснения. Искам да споделя

с теб. Нали може?..

Замълчаха. В ръцете им шумоляха опакованите продукти, докато ги вадеха от чантите. После Галин седна на стола до масата, погледна Лили и притаи дъх. Знаеше- кажеше ли тя така, значи е сериозно. Какво ли е станало?.. А тя се чудеше как да започне. Но трябваше.

-          Виж… Трябваше да ти кажа- започна тя като въртеше нещо в ръцете си. Не го

правя от вчера. Тоест… теста за бременност. Но все  е отрицателен. А бих искала да имаме вече дете. Аз съм почти на 30- време ми е.- Погледна го с големите си синьо-зелени очи и зачака.

Галин мълчеше. Това беше ново за него. Винаги е мислил, че ще стане баща, но кога… Като че ли не мислеше още и за това. Погледна я пак и видя нейното очакване. Разбираше я много добре, но… още не плануваше дете. Още не… Тя го разбра, преди да е казал нещо, очите ѝ помръкнаха, а красивите ѝ устни потрепнаха леко като скършени криле на пеперуда. Стана и се прибра в спалнята. Усети с шестото си женско чувство- не е мислеше той още за това, а може би ще му трябва време… Вечерта вечеряха и мълчаха. Рядко имаха такива мълчаливи вечери, но тази беше и тежка. Той не знаеше как да заговори, а тя съзнаваше, че няма смисъл. На сутринта отново всеки пое по своите пътеки, вглъбени и двамата в мислите си по неведомите посоки на деня. Беше април, красив и пъстър, с ухание на разцъфнали дръвчета и свежа зелена трева. Пред малката им кооперация имаше малка градинка с цветя, те танцуваха под леката ласка на пролетния вятър, а птичките пееха в клоните на близката бреза, песните им се сливаха в невероятен хоров оркестрат, който заглушаваше шума наоколо. Този месец беше прекрасен- топъл вече, цветен с ухание на живот.

    В един такъв ден след работно време, надвечер, прибирайки се от работа, Галин отново срещна на стълбите между първия и втория етаж същото момиче. Поздравиха се, а тя като нежна грациозна кошута подскачаше по стъпалата надолу, буйните ѝ коси танцуваха по раменете и създаваха усещане за вълни, разлели водите си по бряг с лазурен пясък. Девойката изчезна от погледа му, така както се беше и появила. У кого ли е била? Навярно има близки тук. И реши- щом я срещне отново, ще се запознае и ще я попита. И сам не разбра как си го пожела по- скоро да се случи. Запъти се към своя етаж. Вървеше бавно и уморено. Денят му беше тежък, натоварен. Но утре е събота. Ще почива. Освен ако Лили не е измислила нещо. Прибра се вкъщи. Нямаше я. На масата имаше бележка:” Ще закъснея”. И нищо повече. Не си спомняше от кога не беше намирал по този начин „обаждане”, но все пак беше нещо. Реши да се заеме с вечерята и да я изненада. След два часа тя се върна. Вечерята беше изстинала и те се прибраха в спалнята, без да я докоснат и без да си кажат нищо. Някаква студена река беше преминала помежду им и двамата не знаеха, как щяха да я преодолеят. 

    Дните им се нижеха монотонно. Говореха си за незначителни неща, но тягостното чувство, че нещо не е наред, владееше и двамата. Трябваше да се изяснят… Трябваше… Галин усещаше, че Лили не е същата. По- рано беше неудържимо винаги привличан от нея, обичаше я до лудост, а сега… Нещо се промени и той не знаеше какво е. А тя- усещаше неговия хлад и се питаше защо е. Нима до тук щеше да бъде общият им път… Само толкова ли ще трае любовта им… красивите думи, мечтите им… Не смееше да мисли за раздяла и само при мисълта за това, сърцето ѝ се свиваше като ранено птиче, което иска да лети, а не може.

Изминаха няколко дни. В съботния ден Гали реши да потича малко навън, облече екипа си, обу маратонки и заслиза по стъпалата. И тогава… пак тя… Момичето с големите черни очи и буйната коса. Беше някаква нежна грация, която не вървеше, а сякаш танцуваше по стъпалата нагоре. И се реши. Погледна я. Тези очи на кошута още повече се открояваха на фона на прекрасния овал на бялото ѝ лице, устните ѝ се усмихваха за поздрав и той… се спря.

-          Защо ли само вас срещам по стъпалата? Като че ли тук други хора няма”-

усмихната избърбори с мекия си глас девойката, подавайки му ръка. - Петя съм- смело каза и се усмихна още по- широко.

-          Галин. Аз съм Галин- смутолеви младият мъж като ученик, като ѝ подаваше

ръка. Усети топлината на младата длан и тя като че ли преля и в тялото му.- Аз спортувам малко- бързо се окопити той, - ако искате, хайде… времето е чудесно.

-          Добре, но трябва да ме изчакате само да се надяна екипа. Няма да се бавя.- И

заприпка нагоре.

Какво е това чудо, какво ставаше с него… Беше щастлив, че я срещна отново, тъкмо ще разбере от кое семейство е. И докато мислеше за това, тя се появи в прекрасен спортен екип, който очертаваше прекрасното ѝ тяло. Тръгнаха по алеята, после преминаха в леко бягане, докато стигнат до края,  където вече имаше детска площадка с люлки и пързалки. Тогава си спомни за Лили, която остави вкъщи. Почувства се за миг сконфузен, като че ли е направил прегрешение, но… все пак нищо лошо не е направил, просто компания в лекия тръс по алеята. Какво толкова- успокояваше се той, поглеждайки  прекрасното създание пред себе си.Наблизо имаше пейка и той с поглед я покани да поседнат за почивка. Тъкмо ще я поразпита учтиво.

-          Не съм те виждал тук преди. Освен ония два пъти  пак по стълбите- започна

Галин. Явно си от скоро в нашата обител тук.Иначе щях да те знам.

-          От скоро съм. В бабиния апартамент. Тук отдавна не е живял никой. След

тяхната смърт родителите ми се изнесоха в друго жилище. Беше тежко за мама да бъде тук, а родителите ѝ да ги няма. А аз вече пораснах- каза тя, като се разсмя с мекия си глас- и реших да продължа сама. Все пак и това някой ден трябва да стане, а защо не и вече…

-          Чакай, чакай… Ти да не си внучката на баба Магда и дядо Кирил?

-          Да… точно така. Как си спомни само!..

-          Как няма да си спомня? Дори и теб помня като малка. Имаше две дебели плитки,

които обичах до подръпвам, когато те видя. А ти все се сърдеше.Аз бях вече ученик, а ти още в детската градина ходеше. И беше едно наперено такова… като малко  пухкаво коте с тази твоя невероятна още тогава буйна пухкава коса и щом ме видеше, се криеше зад близките си или бягаше по стъпалата от мен. Но ми беше удоволствие да те закачам. А и ти не се сърдеше… само малко… на уж..- Погледна я той, като се усмихваше на спомените си.

-          Леле… това ти ли си… Ама че си се променил… И какво… Сега батко ли да ти

викам- бърбореше тя и се заливаше от смях.

Галин не можа да устои на заразителния ѝ смях. Усещаше как го привлича с всяка дума, жест, поглед и колкото да му се искаше да не се предава на тази прелест, тя го теглеше, викаше, привличаше, без да осъзнава какво прави и как го прави. А той се чудеше защо се случва, нали имаше Лили, а с нея какво ще се случи.И докато сам разговаряше със себе си, тя стана, дръпна го за ръката и изрече на един дъх:

-          Хайде! Имаме и на обратно маратон.

Стигнаха бързо до входа. Обещаха си в неделя сутринта в 10 пак тук да се намерят. И се разделиха. Той влезе вкъщи, тук ухаеше на дом и вкусно. Явно Лили беше приготвила обяда. Мина през банята, а после при нея в кухнята. Тя още се щураше около печката. Реши да я заговори, но нещо не потръгна.Обядваха мълчаливо. Накрая Лили поде:

-          Бих искала да ти кажа няколко думи. Да ме изслушаш внимателно и тогава.

Виждам, че нещо не е наред между нас. Нещо става, трудно ни е. Само думите ми за дете и ти настръхна. Явно не си готов. А може би и за семеен живот. Аз също искам да съм наясно със себе си. Затова- нека се разделим. Всеки да остане сам със себе си, да прецени и реши. Ако не можем един без друг- времето ще покаже. Но да не се измъчваме така с мълчание вкъщи.

Галин не отговори веднага. Претегляше думите в ума си, за да не я нарани. Тогава каза:

-          Добре, нека така да направим.Бих искал всичко между нас да е ясно. Ще

говорим после пак. А къде ще отидеш?- знаеше, че тя няма близки в града.

-          При своя приятелка. Докато намеря квартира. Ще се справя.

На другия ден той я откара до съседния квартал. Мира, приятелката ѝ, я очакваше. Взеха си довиждане и обещание, че ще се чуват поне по телефона. И се разделиха.
Той се прибра в празния си дом. Имаше усещането ,че нещо окончателно си е отишло от живота му. Сега леглото му се струваше огромно и празно без нея и се питаше, дали не сгрешиха. Но тръсна бързо глава и впери поглед през прозореца. Там беше алеята, по която бягаха с нея. С онова чудно видение, което само за миг те пренася в един друг свят на желания и красота.Предчувстваше… Имаше нещо да се случва, но сам още не знаеше, че толкова бързо ще се развият нещата.И тъй като изпусна съвместния маратон заради Лили, реши сега да го направи. Излезе навън и какво бе учудването му, когато я видя там, под дървото, с ръце в джобовете на прилепналия екип по тялото си .Беше изваяна като статуя и не можеше човек да мине покрай нея и да не забележи съвършените ѝ форми.

      -    Извинявай, имах неотложен ангажимент. Трябваше да свърша нещо.

-          Зная. Видях те, но не ти се обадих. Приличаше ми на раздяла.

-    Нещо такова. Или почти. Не зная… Ще видим…

-    Искаш ли да ми разкажеш. За да ти олекне- предложи тя и го погледна. Очитему,

тъмносини като морска шир, бяха тъжни, ала някаква особена светлина струеше от тях и тя именно я предизвика сега.

- Няма какво. Видяла си. Решихме за сега да е временно. Докато решим какво да

правим.

- Да, трудно се взема решение. И аз скоро имах една връзка, с която приключих. Но

сега дишам свободно и ми е леко.Може би отдавна трябваше да го направя.

И го докосна леко по ръката, а сякаш че електрически ток мина през него. Погледна

я. Очите им се срещнаха. Мълчаха. Беше много млада и хубава. Едва ли имаше 25.Природата не беше я лишила от нищо- имаше невероятно излъчване, приятен тембър на гласа, изваяна фигура и усещане за тактичност. Каква красота само и толкова много неща се побираха само в две очи, които блестяха невероятно и чисто. А смехът ѝ… безгрижен и заразяващ, който не можеш да не забележиш. Замислен, така и не усети как тя го хвана за ръката и го поведе бегом към другия край на алеята.Там спряха. И на пейката. Тяхната пейка. После обратно  до пред входа на блокчето им. Спряха се задъхани, усмихваха се и мълчаха. Тръгнаха нагоре по стъпалата и тъй като той живееше  на по- долен етаж от нея, вземайки си довиждане, без да съзнава как му дойде наум, изрече на един дъх:

-          Ако желаеш, заповядай довечера при мен. Ще измисля нещо да пийнем по чаша… просто да не сме сами.

-          Добре… В 20 часа ще дойда- веднага се съгласи Петя и заприпка нагоре.

 

Беше едва обяд, така че имаше време да се подготви. Галин отвори барчето- имаше скоч, а в хладилника- бира. Лед също. Отскочи до магазина- а там топла кухня, та напазарува набързо, взе и 1-2 суджука за всеки случай. Минералната вода беше налична, така че всичко е готово. Чакаше с нетърпение вечерния час и въпреки това се питаше дали не прави грешка. А Лили… После бързо забравяше, спомняйки си големите очи на новата си- стара позната от вчера, на онова малко коте от детството, а сега вече прекрасна девойка,  и зачака. Вечерта дойде бавно и мъчително. Но когато тя позвъни, сърцето му се разтуптя и той дотърча до вратата. Тя беше. Сияеше цялата, като че ли слънце огряваше тъмния коридор. Покани я с един жест на ръката. Въведе я в трапезарията. От начало им беше притеснително, но после се отпуснаха и разговорът им потръгна леко. Масата беше отрупана с какво ли не, а  и тя бе донесла две- три неща, така че имаше и за следваща вечер. Дали… Не разбраха как часовете преминаха в смях и закачки, в мили спомени от детските години, макар че тя бе живяла тук до 5-6- годишна.. Беше вече полунощ, когато тя стана да си върви. Обещаха си пак да се видят. Изпрати я до горния етаж, погали я по косата, а сякаш ток през него премина,пожела ѝ лека нощ и си тръгна.Все пак утрешният ден е понеделник. Има и работа.

Два – три дни така и не се видяха. Лили не се обаждаше, а и той мълчеше. На третия ден, сряда, вечерта звън разцепи тишината на дома му. Отвори. Беше Петя.

-          Здравей! Отправям ти покана за вечеря. У нас. В 19,30.Удобно ли е?

-          Разбира се- побърза да отговори Галин, да не би да се откаже, ако забави

отговор. –Ще дойда.- След като тя си тръгна, той излезе бързо. Трябваше да купи цветя. Красиви цветя. И много цветя.

В 19,30 позвъни. Отвори му девойка, по- прекрасна от всякога. Ухаеше на скъп парфюм и младост. Подарѝ огромен букет от червени и бели рози. Разбра- беше впечатлена. Подаде ѝ и бутилка уиски с пакет ядки и огромен шоколад. Холът, в който влязоха, беше просторен. Масата пред него бе подредена с вкус и имаше по нея какво ли не. Вечерта им пак така премина интересно и неусетно. Погледите им се спираха един на друг, а уж случайното докосване на ръцете разкриваше нежния им трепет и допълваха копнежа на устни, очи... До кога ли така… Тръгна си в полунощ, пак погали буйните ѝ коси и ѝ прошепна този на ухо- лека нощ.Разделиха се до следващия път.

А следващият път дойде твърде скоро. След две вечери тя дотърча до него за помощ за готварската си печка и той остана. Вечеряха. Накрая не издържа, стана и я целуна, така както не беше целувал никога до сега. Беше истинско. Беше вълшебно. Вдигна я на ръце и я понесе към спалнята. А тя, като любвеобилно малко коте се беше сгушила у него и се наслаждаваше на всеки миг докосване. Ласките ѝ възбуждаха апетита му за любов и той знаеше, че това е тя, нея е чакал. Петя се свиваше като малка котка на гърдите му, говореше му нещо, мъркайки доволно, а той примираше от удоволствие и страст. Ето… това е тя, моята малка котка, която съм чакал- мислеше си Галин, забравил напълно Лили. С нея никога не бяха достигали до това съвършенство на сливане в мисли, погледи, очи… ръце… Телата им танцуваха в невероятен ритъм, забравили за света и себе си. Остана при нея. До сутринта.Уговориха се- довечера след работния ден тя да му се обади. А до тогава трябва де говорил с Лили.

Денят мина незабелязано. Галин летеше, бързаше всичко да свърши на време, да се прибере и да говори с Лили. Трябваше. Нито той я потърси, нито тя – него до сега, а беше минала почти седмица. Довечера… довечера ще се реши. И щом се прибра, първата му работа беше да я набере по телефона. Не трябваше да се обяснява. Тя просто му каза:

-          Излишни са всички думи. Не ме потърси. Не те потърсих и аз. Явно до тук

трябваше да бъдем. Едно значимо препъникамъче се оказа решаващо за двама ни. Нека се разделим напълно. Не ме търси. Не съм била жената за теб. Ти не си бил мъжът за мен. Като в приказките. Всеки по своя път. И по- добре навреме. Желая ти късмет.

     Не свари да отговори. Лили побърза да му затвори. Може би плачеше сега… може би. Беше му тежко, но му беше и леко. Разделиха се без драми. И така трябва да бъде. Час по- късно пристигна Петя. Разбра от мълчанието му какво е станало- беше споделил за този наложителен разговор. И го разбираше. Сега стоеше пред него красива, разбираща, мълчалива и чакаше… Една прекрасно слънце влезе мълком в стаята м, озари всяко кътче със себе си и влезе в душата ми. И той знаеше вече- живял бе години с образа на това мило слънчево коте с буйни коси и чаровни очи в душата си, само е трябвало да дойде мигът на срещата… И той дойде… Като в приказките. Малкото палаво дете от миналото му се беше превърнало в прекрасна млада дама, която той вероятно отдавна е чакал и обичал, без да подозира това. И беше повече от всякога уверен- цял живот е носел оная любвеобилна, шепнеща и палава котка в сърцето си, без да съзнава, и чак сега я откри. За да бъде в живота му завинаги. Една връзка беше приключена, за да отвори път на друга. С бъдеше.